— Ах, тези калпазани — ругаеше господин Мишел, — ще ги пипна аз тях накрая!
Озадачен, Рийо реши да започне обиколката на своите болни от крайните квартали, където живееха най-бедните му пациенти. Боклукчиите минаваха много по-късно и неговата кола, която се движеше по правите и прашни пътища на този квартал, закачаше кофите за смет, оставени по края на тротоара. В една само улица докторът изброи цяла дузина плъхове, хвърлени върху остатъците от зеленчук и мръсните парцали.
Завари първия си пациент, легнал в стая към улицата, която служеше едновременно за спалня и трапезария. Беше стар испанец със сурово, набръчкано лице. Пред него върху завивката имаше две тенджери, пълни с нахут. При влизането на доктора болният, полуизправен в леглото, тъкмо се облягаше назад и се опитваше да оправи пресекливото си дишане на стар астматик. Жена му донесе един леген.
— Е, докторе — рече той през време на инжекцията, — излизат, видяхте ли?
— Да — добави жената, — съседът е намерил три.
Старият потриваше ръце.
— Излизат, можеш да ги видиш във всички кофи за смет, гладът ги е подгонил.
За Рийо не беше трудно да установи по-късно, че целият квартал говори за плъховете. Щом привърши с посещенията, той се прибра у дома си.
— Има телеграма за вас, горе е — каза му господин Мишел.
Докторът го запита видял ли е пак плъхове.
— А, не отвърна вратарят, аз дебна, нали знаете. И тези мръсници не смеят.
Телеграмата уведомяваше Рийо, че майка му пристига на другия ден. Старата госпожа Рийо щеше да се грижи за домакинството на сина си, докато болната отсъствува. Когато докторът влезе вкъщи, сестрата беше вече дошла, а жена му, станала, облечена в костюм, го чакаше права, с лице, освежено от грима. Той й се усмихна.
— Добре изглеждаш, много добре.
Малко по-късно бяха вече на гарата и той я настани в спалния вагон. Тя огледа купето.
— Не е ли скъпичко за нас?
— Налага се — отвърна той.
— Каква е тая история с плъховете?
— Не зная. Изглежда странна, но ще мине.
После той набързо поиска прошка, загдето не е бдял достатъчно над нея и твърде много я е пренебрегвал. Тя клатеше глава, искаше да го накара да замълчи. Но той добави:
— Всичко ще се оправи, когато се върнеш, ще започнем живота отново.
— Да — каза тя с блеснали очи, — ще започнем отново.
После се обърна гърбом и се загледа през прозореца. По перона хората бързаха, блъскаха се. Чуваше се съскането на локомотива. Рийо повика жена си на име и когато тя се обърна, видя, че лицето й е обляно в сълзи.
— Недей — рече той нежно.
Под сълзите й се появи малко сгърчена усмивка. Жена му си пое дълбоко дъх:
— Хайде, тръгвай си. Ще ми мине.
Той я притисна до себе си и после, застанал на перона зад стъклото, виждаше само усмивката й.
— Моля ти се, пази се — каза той.
Но тя не можеше да го чуе.
На излизане от перона Рийо се сблъска със съдебния следовател господин Отон, който водеше малкия си син за ръка. Докторът го попита ще пътува ли. Дълъг и черен, господин Отон напомняше същевременно и някогашен светски човек, и гробар. Той отговори любезно, но кратко:
— Чакам госпожа Отон, която ходи да поднесе почитанията си на моите родители.
Локомотивът изсвири.
— Плъховете… — започна следователят.
Рийо понечи да тръгне към влака, но се спря и се обърна към изхода.
— Да, да — рече той, — нищо особено.
В паметта му се запечати само, че в този момент мина един човек от железопътния персонал, който носеше под мишницата си цял сандък с умрели плъхове.
Същия ден следобед, точно когато започваше прегледите в кабинета си, при него влезе млад човек, който бил го търсил вече сутринта и за когото знаеше, че е журналист. Наричаше се Ремон Рамбер. Беше нисък на ръст, широкоплещест, имаше решително лице, светли и умни очи, носеше дрехи със спортна кройка и изглеждаше, че живее охолно. Той пристъпи направо към целта на посещението си. Правеше проучвания за един голям парижки вестник върху жизнените условия на арабите и искаше сведения за тяхното здравно състояние. Рийо му каза, че здравето на арабите не е добро. Но преди да се впусне в подробности, поиска да узнае дали журналистът би могъл да изнесе цялата истина.
— Разбира се — отговори Рамбер.
— Искам да кажа, ще можете ли да порицаете напълно нередностите?