В църквата нахлу влажен вятър, пламъкът на свещите затрептя и се наклони. Разкашляха се, някой кихна и този шум ведно с гъстата миризма на восък се надигна към отец Панлу, който поде спокойно, с проницателност, достойно оценена от слушателите:
— Зная, че мнозина измежду вас се питат какво целя. Искам да ви накарам да видите истината и да се научите да се радвате въпреки онова, което ви говорих. Мина времето, когато съветите или братски протегнатата ръка можеха да ви помогнат да тръгнете към доброто. Днес истината е заповед. А едно нажежено копие ви сочи пътя на спасението и ви тласка към него. Ето тук, братя мои, се проявява най-сетне милостта божия, която е вложила във всяко нещо и добро и зло, и гняв и жалост, и чума и спасение. Бичът ви поразява, но ви издига и ви сочи истинския път.
Преди много години християните от Абисиния виждаха в чумата сигурно средство, изпратено от бога, да постигнат вечността. И ония, до които тя не беше се докоснала, се увиваха с покривалата на чумавите, за да си осигурят смъртта. Без съмнение такава яростна ревност за спасение не е препоръчителна. Тя показва едно бързане, твърде нежелателно и много сродно с гордостта. Не бива да бъдем по-припрени от господа и всичко, целящо да ускори установения от него веднъж завинаги неизменен ред, води към ерес. Но примерът е поучителен. Той кара да блесне пред просветления ни поглед онази чудна светлина на вечността, която се крие в дъното на всяко страдание. Тя, тази светлина, огрява мрачните пътища към избавлението. Тя изявява божествената воля, която неспирно превръща злото в добро. Тя и днес ни води през страшния поход на смъртта, през вопли и ридания към вечното мълчание и към извора на всеки живот. Това е, братя мои, неизмеримото утешение, което исках да ви дам, за да не отнесете оттук само думи на упрек, а и слово на успокоение.
Всички помислиха, че Панлу свърши проповедта си. Навън дъждът беше спрял. Небето, в което водата и слънцето още се смесваха, лееше върху площадите подмладена светлина. От улицата долитаха гласове, шум от движение на коли и целият този бъбреж на съживяващия се град. Слушателите започнаха безшумно да прибират вещите си и полека да разместват столовете. Отецът обаче заговори отново и каза, че след като е изтъкнал божествения произход на чумата, изпратена от бога за наказание, той няма какво повече да добави и не ще си послужи с неуместно красноречие при един толкова трагичен въпрос. Смята, че всичко е ясно. Припомни само оня момент от голямата чумна епидемия в Марсилия, когато летописецът Матийо Маре се оплаквал, че се чувствува попаднал в ада и живее без помощ и без надежда. Нека знаем, че Матийо Маре беше се показал сляп! Напротив, отец Панлу чувствува както никога досега, че божията помощ и християнската надежда са всеобщо достояние. При пълна безнадеждност той все пак се надява, че въпреки целия ужас на тези дни, въпреки виковете на умиращите, нашите съграждани ще отправят към небето единствената дума, която ще прозвучи християнски, думата „любов". Бог ще стори останалото.
Трудно е да се прецени оказа ли тази проповед въздействие на нашите съграждани. Съдебният следовател господин Отон заяви на доктор Рийо, че намира речта на отец Панлу „абсолютно неопровержима“. Но не всички бяха тъй категорични. Проповедта просто изостри чувствителността на хората към някои неясни дотогава идеи, а именно, че са осъдени на неописуем затвор заради неизвестно престъпление. И докато едни продължаваха дребното си съществуване и се приспособяваха към този затвор, при други стана обратното — единствената им мисъл беше да се измъкнат от него.
Гражданите най-напред се примириха да бъдат откъснати от външния свят, както биха приели всяко временно неудобство, нарушаващо само някои техни навици. Но когато лятната мараня затрептя над града, те изведнъж осъзнаха своята откъснатост от света и смътни почувствуваха, че целият им живот е заплашен, затова, спуснеше ли се вечерната прохлада, усещаха енергия, която понякога ги тласкаше към отчаяни постъпки.
Дали беше съвпадение, или не, но от деня на проповедта в града ни се зароди повсеместен страх, и то доста силен, от който можеше да се съди, че нашите съграждани започнаха да съзнават своето положение. Погледната от тази страна, атмосферата в града беше малко променена. Но въпросът е къде ставаше промяната — в атмосферата или в сърцата.