Няколко дни по-късно, когато Рийо на път за един от крайните квартали обсъждаше с Гран проповедта на Панлу, той се сблъска в тъмното с един човек, който стоеше на едно място и се клатеше. В този момент уличните лампи, запалвани все по-късно и по-късно, изведнъж светнаха. Високата лампа зад тях освети човека и те видяха, че той се смее беззвучно, със затворени очи. По бледото му ухилено лице, опънато от странна веселост, се стичаха едри капки пот. Двамата отминаха.
— Сигурно е луд — рече чиновникът.
Рийо улови Гран под ръка, за да го отведе напред, и го усети как трепери от нерви.
— Отсега нататък в нашия град ще има луди колкото щеш — забеляза той.
Усещаше умора, гърлото му беше пресъхнало.
— Да пийнем нещо.
Влязоха в малко кафене, осветено с една-единствена лампа над тезгяха; сгъстеният въздух беше горещ и хората говореха тихо без видима причина. За изненада на доктора Гран си поръча чаша алкохол, изпи я на един дъх и заяви, че питието е силно. После поиска да излязат. Когато се озоваха вън, на Рийо се стори, че нощта е изпълнена със стенания. Някъде по тъмното небе над уличните лампи се чу глухо изсвирване и му напомни за невидимия бич, който шибаше неуморно горещия въздух.
— Слава богу, слава богу — повтаряше Гран.
Рийо се питаше какво ли иска да каже.
— Слава богу — рече още веднъж чиновникът, — добре, че си имам моята работа.
— Да — забеляза Рийо, — това е едно предимство.
И решил да не слуша свистенето, той попита Гран дали е доволен от тази своя работа.
— Да, мисля, че съм на прав път.
— Скоро ли ще я свършите?
Гран се оживи, алкохолът го разпали.
— Не зная. Но не е там въпросът, докторе, не е там въпросът.
В тъмнината Рийо долавяше, че той размахва ръце. Изглежда, се канеше да каже нещо, което напираше у него неудържимо.
— Виждате ли, докторе, едно искам аз — в деня, когато издателят получи ръкописа и го прочете, да стане и да каже на сътрудниците си: „Господа, шапки долу!“
Това ненадейно изявление изненада Рийо. Стори му се, че неговият другар направи движение да свали шапка, като изпъна ръка и посегна към главата си. Там някъде горе странното свистене сякаш се засили.
— Да — каза Гран, — трябва да бъде нещо съвършено.
Макар и малко запознат с порядките в книгопечатането, Рийо все пак беше останал с впечатлението, че нещата не са тъй прости и че най-малкото поне издателите стоят в кабинетите си гологлави. Но всъщност нищо не се знаеше, затова Рийо предпочете да замълчи. Той неволно се вслушваше в тайнствените гласове на чумата. Започнаха да се изкачват към квартала на Гран и прохладният морски ветрец ги полъхна, отнасяйки със себе си градския шум. Гран продължаваше да говори, но Рийо не схващаше всичко, което човечецът разказваше. Разбра само, че въпросното произведение обемаше вече много страници, но създаваше голяма мъка на автора си, защото той искаше да го доведе до съвършенство. „Дълги вечери, цели седмици труд за една дума… а понякога за един обикновен съюз.“ Гран се спря и улови доктора за копчето на палтото. Думите излизаха със запъване от беззъбата му уста.
— Разберете добре, докторе. Строго погледнато, изглежда лесно да избереш между но и а. По-мъчно е да направиш избор между и и после. Трудността става още по-голяма при после и след това. Но положително най-трудно е да решиш трябва ли да сложиш и, или не трябва.
— Да — каза Рийо, — разбирам.
И той пак тръгна. Гран като че се смути, но после го догони.
— Извинявайте — смотолеви той. — Не зная какво става с мене тази вечер.
Рийо го потупа по рамото и го увери, че намира всичко, което той му разказва, за много интересно и желае да му помогне. Старият човек се поразведри и след кратко колебание предложи на доктора да се качи у него за малко. Рийо прие.
Гран го покани да седне в трапезарията пред една маса, отрупана със ситно изписани страници, пълни със зачерквания.
— Да, това е — отговори Гран на въпросителния поглед на доктора. — Но няма ли да пиете нещо? Имам малко вино.
Рийо отказа. Той разглеждаше страниците.
— Не гледайте — рече Гран. — Това е първото изречение. То ме мъчи, много ме мъчи.
Сякаш нещо неудържимо го влечеше към тези листове, той не откъсваше очи от тях, а протегна неволно ръка и взе една страница. Когато я вдигна срещу електрическата крушка, Рийо видя, че листът трепери в ръката му, а по челото му блести пот.