— Седнете — каза той — и ми го прочетете.
Гран го погледна и се усмихна с благодарност.
— Да — отвърна той, — струва ми се, че точно това ми се иска.
Постоя малко, все така загледан в страницата, после седна. До ушите на Рийо, сякаш в отговор на свистенето на бича, достигна неясно бучене. В този момент той имаше извънредно остро усещане за този прострял се в краката му град, за света, затворен в неговите стени, и за ужасните вопли, които нощта задушаваше. Гласът на Гран прозвуча глухо:
— „В едно прекрасно утро през месец май една напета амазонка яздеше върху великолепна дореста кобила по разцъфналите алеи на Болонската гора.“
Отново настъпи мълчание и заедно с него се върна неопределеният ропот на страдащия град. Гран сложи листа на масата, но остана загледан в него. После вдигна очи:
— Как го намирате?
Рийо каза, че това начало събужда любопитство към продължението. Но Гран заяви разпалено, че това гледище не е правилно. Той почука с ръка по изписаните листове.
— Това е само приблизително. Когато успея да предам съвършенство на картината, която имам във въображението си, когато фразата ми получи ритъма на този конски тръс: едно, две, три, едно, две, три, всичко ще стане по-лесно и читателят до такава степен ще се поддаде на илюзията още отначало, че ще може да каже „Шапки долу!“
Но дотогава имаше още много хляб да се яде. Той не ще се съгласи никога да даде за печат фразата в този й вид. Защото, въпреки че понякога го задоволяваше, той виждаше, че тя все още не се покрива напълно с действителността; тонът й до известна степен е лек и напомня, макар и малко, но все пак напомня клише. В този смисъл говореше той, когато чуха, че под прозорците тичат хора. Рийо стана.
— Ще видите какво ще направя — каза Гран и обръщайки се към прозореца, добави: — Стига да свърши всичко това.
Но шумът от бързи стъпки пак се разнесе. Рийо вече слизаше по стълбите и когато се озова на улицата, двама души минаха тичешком край него. Личеше, че бързат към градските врати. Обезумели вследствие чумата и горещината, някои наши съграждани стигнаха до насилие и се опитаха да измамят бдителността на охраната, за да избягат от града.
Други като Рамбер например се опитаха също да избягат от тази атмосфера на зараждаща се паника, само че с повече упоритост и ловкост, макар и не с по-голям успех. Рамбер най-напред продължи да прави официални постъпки. Той твърдеше, че постоянството винаги се увенчава с успех, пък и в известно отношение занаятът му беше да се справя със заплетени положения. И така, той ходи при много чиновници и при хора с несъмнена компетентност. Но в дадения случаи тая компетентност не им служеше за нищо. В болшинството си това бяха хора, които имаха точни и определени представи за всичко, отнасящо се до банките, износа, до портокалите и лимоните, а също и до търговията с вина; притежаваха сигурни познания по спорни въпроси или по застрахователното дело, без да смятаме техните солидни дипломи и очевидното им добро желание. Най-очебийно дори беше доброто им желание. Но в областта на чумата техните познания бяха нищожни.
Рамбер беше защищавал своето искане пред всекиго от тях, и то винаги щом се явеше възможност за това. В основата на своята аргументация всеки път изтъкваше обстоятелството, че е пришелец в града и затова неговият случай трябва да бъде разгледан по-специално. Общо взето, събеседниците му приемаха на драго сърце този пункт. Но обикновено добавяха, че и други са в неговото положение, следователно случаят не е чак толкова специален, колкото той си въобразяваше. Рамбер възразяваше, че това обстоятелство не променя същността на неговата аргументация, но му отвръщаха, че то докарва административни трудности, а не бива да се допуща никакво изключение, за да не се създаде това, което наричаха с голямо отвращение прецедент. Този вид умници съставляваха според определението на Рамбер, направено пред доктор Рийо, категорията на формалистите. Наред с тях се намираха сладкодумци, които уверяваха просителя, че цялата тази работа не може да трае дълго и вместо да вземат решения, разточителствуваха с добри съвети и утешаваха Рамбер, че неприятностите са временни; имаше и такива, които се държаха важно и искаха от посетителя да направи кратко писмено изложение на молбата си, за да вземат решение по нея; дребни души, които му предлагаха бонове за частна квартира или адреси на евтини пансиони; педанти, които го караха да попълни формуляр, съответно заверен; преситени, които вдигаха рамене; отегчени, които извръщаха поглед, и най-накрая традиционните, най-многобройните, които насочваха Рамбер към друго учреждение или му препоръчваха да направи нови постъпки.