Преуморен от много митарства, от дълго чакане по кожените скамейки пред големи обяви, подканящи гражданите да се абонират за освободени от данъци бонове от държавното съкровище или да се запишат в колониалната армия, изнурен от постоянно влизане в разни кабинети, където по физиономиите можеше да се прочете същото, каквото и в папките, наредени по рафтовете и в стегнатия с шнур класьор, журналистът получи съвсем ясна представа какво значи кметство или префектура. Ползата, както се изрази с известно огорчение той пред Рийо, беше, че всичко това не му позволяваше да види истинското положение. Бързото напредване на болестта фактически убягваше от погледа му. Освен дето по този начин дните минаваха по-бързо, но това състояние на града създаваше впечатление, че всеки изминал ден доближава човека до края на неговите изпитания, стига да не умре междувременно. Рийо трябваше да признае, че това разсъждение е правилно, но все пак е прекалено обобщено.
Имаше един момент, когато Рамбер се обнадежди. От префектурата му изпратиха въпросник за сведения с молба да го попълни точно. Въпросникът се интересуваше от неговата самоличност, семейно положение, доходи — сегашни и минали — и от онова нещо, което се нарича curriculum vitae (кратка автобиография) Той помисли, че са предприели анкета, за да установят броя на лицата, които желаят да се завърнат в постоянните си местожителства. Някои не съвсем ясни сведения, получени от едно бюро, потвърдиха това впечатление. Но след по-сериозни издирвания успя да открие службата, която беше изпратила въпросника, и оттам му заявиха, че сведенията се събират за „всеки случай“.
— За какъв случай? — попита Рамбер.
Поясниха му тогава, че в случай на заболяване от чума и смърт ще могат, от една страна, да съобщят на семейството му, а, от друга — ще знаят дали близките му са в състояние да платят болничните разноски, или ще се наложи да ги минат за сметка на общинския бюджет. Очевидно това доказваше, че той не е окончателно откъснат от тази, която го чакаше, тъй като обществото се занимава с тях, но това не го утешаваше. Най-интересното обаче беше, и Рамбер го забеляза впоследствие, че едно учреждение дори при връхната точка на една катастрофа може да продължава своята работа и да взема инициативи като в нормално време, често пъти без знанието на висшестоящите органи, само защото е създадено да върши тая работа.
Последва един период, който се оказа едновременно и най-лесният, и най-трудният за Рамбер. Период на претръпналост. Беше обиколил всички учреждения, беше направил всички възможни постъпки, така че за момента изходите от тая страна бяха запушени. Тогава тръгна от кафене на кафене. Сядаше сутрин на някаква тераса пред чаша студена бира, четеше вестник с надежда да открие признаци за скорошния край на болестта, гледаше лицата на минувачите, отвръщаше се с погнуса от техните тъжни изражения и след като прочиташе за стотен път фирмите на отсрещните магазини и обявите, че в големите аперитиви вече не се сервира нищо, ставаше и тръгваше наслуки из жълтите улици на града. И така, скитайки самотен от кафене на кафене и от кафенетата в ресторанти, той дочакваше вечерта. Рийо го видя една вечер пред вратата на едно кафене тъкмо когато Рамбер се колебаеше дали да влезе. После, изглежда, се реши и седна в дъното на залата. Беше час, когато в заведенията се бавеха да запалят осветлението, защото имаше заповед да се пести електричеството. Сумракът нахлуваше вътре като мътна вода, стъклата на прозорците розовееха от вечерната заря и в настъпващата тъмнина мраморните маси слабо лъщяха. Сред празното помещение журналистът приличаше на загубена сянка и Рийо почувствува колко е самотен. Но всички затворени в тоя град бяха също така безпомощни и трябваше да се предприеме нещо, за да се ускори тяхното избавление. Рийо отклони поглед и отмина.
Рамбер прекарваше дълги часове и на гарата. Излазът към перона беше забранен. Но в сенчестите и прохладни чакални можеше да се влезе откъм града и понякога в горещите дни там се настаняваха просяци. Рамбер идваше тук да чете старите разписания на влаковете, надписи „Плюенето е забранено“ и полицейските наредби за железниците. После сядаше в някой ъгъл. Помещението беше мрачно. Старата чугунена печка стърчеше студена от месеци насам сред купища сгурия, събирана от няколко седмици. Афишите от стената подканяха към щастлив и безгрижен живот в Бандол или Кан. Тук Рамбер се докосваше до оная страшна свобода, която човек чувствува при крайна нищета. Тогава му ставаше най-трудно да си спомня за Париж, така поне заявяваше на Рийо. Пейзаж със стари каменни сгради и водоскоци, гълъбите около Пале-Роял, Северната гара, тихите квартали край Пантеона и няколко още места в града, който той не беше подозирал, че толкова обича — тези картини го преследваха и му пречеха да се залови с нещо определено. Рийо мислеше, че той слива тези образи с образа на своята любима. И когато Рамбер му каза, че има навик да се събужда сутрин в четири часа и да си представя своя град, за доктора не беше трудно да съпостави това със собствените си изживявания, тъй като и той обичаше по това време да мисли за жената, която беше далеч от него. В този час той наистина можеше да се посвети на нея. В четири часа сутрин човек изобщо не прави нищо и спи, дори ако нощта е била безсънна. Да, в този час се спи и това е успокоително, защото най-силното желание на едно тревожно сърце е непрекъснато да притежава любимото същество, а при раздяла да може да потопи това същество в сън без сънища и този сън да продължи чак до деня на тяхната нова среща.