Не мина много след проповедта и горещините започнаха. Наближаваше краят на юни. На другия ден след закъснелия дъжд, който се изля в неделята на проповедта, лятото изведнъж запламтя на небето и над къщите. Най-напред излезе силен парещ вятър, духа цял ден и изсуши стените. Слънцето спря своя ход. През целия ден над града се изливаха непрекъснати вълни от зной и светлина. Не можеше да се намери местенце извън покритите улици и жилищата, където да не блести ослепителна светлина. Слънцето преследваше нашите съграждани по всички ъгли на улицата и щом се спираха, веднага ги поразяваше. И понеже първите горещини съвпаднаха с едно стремително покачване броя на жертвите, който достигна близо седемстотин на седмица, някакво униние обхвана града. Из предградията, по равните улици и по терасите на къщите нямаше вече толкова свят, а в този квартал, където хората прекарваха голяма част от времето си пред портите, всички врати бяха затворени и капаците на прозорците спуснати, но не се знаеше дали заради чумата или заради слънцето. От някои къщи долитаха стенания. По-рано, когато това се случеше, често се виждаха любопитни да стоят на улицата и да слухтят. Но след продължителните тревоги сърцата закоравяха и всеки си ходеше и живееше покрай воплите, сякаш те бяха станали естественият говор на хората.
Блъсканиците край градските врати, при които стражата се принуждаваше да прибягва до оръжие, създаваха глухо вълнение в града. Сигурно имаше само ранени, но се носеха слухове и за убити, защото под влиянието на жегата и страха хората преувеличаваха всичко. Във всеки случай вярното беше, че недоволството неспирно расте и пашите управници се бояха от най-лошото, затова сериозно обсъждаха мерките, в случай че това изпаднало в бедствие население вдигне бунт. Вестниците публикуваха постановления, които напомняха забраната да се напуща града и заплашваха нарушителите със затвор. Навред кръстосваха патрули. По нажежените опустели улици често се разнасяше конски тропот и между редиците плътно затворени прозорци преминаваха конни стражи. Щом патрулът се отдалечеше, над застрашения град отново лягаше тежка, подозрителна тишина. От време на време изтрещяваха изстрели — напоследък бяха издали заповед за избиване на кучетата и котките като разпространители на бълхи и с тази задача натовариха специални команди. Кратките гърмежи допринасяха за напрегнатата атмосфера в града.
Пък и в тая горещина и в това безмълвие изплашените сърца на нашите съграждани придаваха на всяко нещо по-голямо значение. За пръв път забелязваха небесните багри и земните миризми, които се менят със сезона. Всеки с ужас разбираше, че горещините ще дадат тласък на епидемията и все пак лятото настъпваше безпрепятствено пред очите на всички. Чуруликането на лястовиците, които кръжаха над града във вечерното небе, се чуваше по-слабо. То сякаш не прилягаше на юнската привечер, когато хоризонтът в нашия край става далечен. Цветята по пазара не пристигаха на пъпки а разцъфнали и след сутрешната продажба листенцата им покриваха прашните тротоари. За всекиго беше ясно, че пролетта е изгубила сили, че се е пропиляла в хилядите цъфнали наоколо цветя и че сега отиваше да заспи, смазана постепенно под двойната тежест на чумата и на горещината. И в лятното небе, и в побелелите от прах и тегота улици нашите съграждани виждаха същата заплаха, каквато и в стотиците мъртви, от които градът ежедневно натежаваше. Неспирното слънце и часовете за сън и отдих не подканяха както преди към плажове и плътски наслади. Те кънтяха кухо в затворения онемял град. Бяха загубили медния блясък на щастливите летни дни. Слънцето на чумата угаси всички цветове и прогони всяка радост.