Това беше една от големите революции, които болестта извърши. Нашите съграждани обикновено посрещаха лятото с ликуваща радост. Тогава градът се разтваряше към морето и изсипваше цялата си младеж върху плажовете. През това лято близкото море беше недостъпно и човешкото тяло нямаше право да изживее своите радости. Какво да се прави при тези условия? И този път Тару ни рисува най-вярната картина на тогавашния ни живот. Той, разбира се, следеше в общи линии напредъка на болестта и бе отбелязал добросъвестно, че в епидемията имаше обрат, тъй като радиото не съобщаваше вече за стотици умрели през седмицата, а за деветдесет и два, сто и седем и сто и двадесет смъртни случая на ден. „Вестниците и управниците се мъчат да надхитрят чумата. Въобразяват си, че й отнемат точки, понеже числото сто и тридесет е по-малко от деветстотин и десет.“ Тару описваше също някои трогателни и незабравими зрелища при епидемията; например тази жена, която в един пуст квартал със затворени капаци внезапно отворила прозореца над главата му, изпищяла пронизително два пъти и отново захлопнала капаците над потъналата в гъст мрак стая. Но, от друга страна, отбелязваше, че ментовите бонбони се били свършили по аптеките, защото мнозина ги смучели, за да се предпазят от зараза.
Продължаваше също да наблюдава любимите си герои. Съобщаваше, че старчето с котките също изживявало трагедия. Една сутрин се чули пушечни изстрели и както пишеше Тару, няколко храчки, но този път от сачми, убили повечето котки, а останалите, изплашени, избягали. Същия ден в обичайния час старецът излязъл на балкона, позачудил се, надвесил се над улицата, внимателно я огледал и разбрал, че трябва да почака. Ръката му нетърпеливо потупвала железния парапет на балкона. Почакал доста, накъсал хартия на малки парченца, влязъл вътре, пак се показал, постоял малко, после изведнъж се прибрал в стаята си, като хлопнал ядосано балконската стъклена врата. Същата сцена се повторила и през следващите дни, но по лицето на старчето се изписвала все по-ясно подчертана тъга и обърканост. След една седмица Тару напразно очаквал да се появи старецът — прозорците стояли упорито затворени и скривали една напълно понятна скръб. „По време на чума плюенето върху котки е забранено“ — такъв беше изводът в бележника.
Когато Тару се прибираше вечер, винаги беше сигурен, че ще срещне в хола на хотела мрачната физиономия на нощния пазач, който се разхождаше напред-назад. Пазачът не пропускаше да обърне внимание на всекиго, че е предвидил станалото в града. Тару признаваше, че го е чувал да предсказва нещастие, но му припомняше неговата идея за земетресение, на което старият пазач отговаряше: „Ох, стига да беше земетресение! Щеше да ни пораздруса хубаво и щеше да се забрави… Ще преброим колко са умрели, колко са останали живи, и край. Но тая мръсна болест! Дори здравите я носят в сърцата си!“
Самият директор не беше по-малко сломен. Възпрепятствуваните да напуснат града пътници отначало останаха в хотела. Но тъй като епидемията продължаваше, те малко по малко започнаха да се настаняват у приятели. И по същите причини, по които по-рано всички хотелски стаи бяха се напълнили, по-късно се опразниха, понеже в нашия град не пристигаха нови пътници. Тару остана един от малцината наематели и директорът никога не пропускаше случая да му подхвърли, че ако не е желанието да угоди на последните си клиенти, отдавна би затворил заведението. Често задаваше въпрос на Тару колко време смята, че ще трае епидемията. „Казват, че студовете не благоприятствуват за такива болести“ — отвръщаше Тару. Директорът изпадаше в ужас: „Но тук никога не хваща истински студ, господине! Значи, ще откараме още няколко месеца.“ Впрочем той беше сигурен, че пътниците дълго след това ще отбягват техния град. Тая чума щеше да съсипе туризма.
След кратко отсъствие в ресторанта отново се появи господин Отон, човекът-кукумявка, но придружен само от двете дресирани кученца. Тару научи, че госпожа Отон гледала и после погребала майка си и сега пазела карантина.
— Не ги обичам тия работи — оплака се директорът на Тару. — Карантина не карантина, но жената е съмнителна, следователно и те също.
Тару му обърна внимание, че погледнато така, всички са подозрителни. Но директорът настояваше на своето; по този въпрос становището му беше съвсем определено.
— Не, господине, ние с вас не сме съмнителни. Те обаче са.