Но господни Отон не така лесно променяше навиците си и този път чумата остана излъгана. Той влизаше в ресторанта все по същия начин, сядаше преди децата си и винаги ги наставляваше изтънчено и сурово. Само момченцето се беше променило наглед. Облечено в черно като сестра си, то седеше малко свито и сякаш беше умалено издание на баща си. Нощният пазач, които не обичаше господин Отон, заяви на Тару:
— Виждате ли го тоя! Ще пукне съвсем облечен. Няма да има нужда да го гласят. Дигат го направо.
Проповедта на отец Панлу също беше намерила място в бележника на Тару, само че със следния коментар: „Понятна ми е неговата очарователна разпаленост. Всяко бедствие винаги започва и свършва с малко красноречие. В началото още не сме го загубили, а в края — отново го придобиваме. Само през време на нещастието хората свикват с истината, тоест с мълчанието. Да почакаме.“
Накрая Тару пишеше, че дългият му разговор с доктор Рийо дал добри резултати, споменаваше по този повод за светлокестенявите очи на госпожа Рийо, майката, заявявайки, ни в клин, ни в ръкав, че поглед, в който има толкова доброта, винаги излиза по-силен от чумата и накрая посвещаваше дълги пасажи на пациента на Рийо стария астматик.
Бяха ходили у него заедно с доктора след тяхната среща. Старият посрещна Тару с насмешка и с потриване на ръце. Лежеше облегнат на възглавницата с двете тенджери нахут в скута си.
— Аха, ето още един! — рече той, като видя Тару. — Светът е тръгнал наопаки, повече доктори, отколкото болни. Защото чумата напредва, а? Кюрето има право, пада ни се.
На другия ден Тару отиде у него без предупреждение.
Ако съдим по записките на Тару, щом старият астматик, галантерист по занятие, станал на петдесет години, решил, че е работил достатъчно. Легнал и вече не станал от леглото. Астмата му обаче изискваше изправено положение. Доживя с малката си рента до седемдесет и пет години и беше все много бодър. Не можеше да понася часовниците, затова в къщата му нямаше нито един. „Часовникът — казваше той — е скъпо и глупаво нещо.“ Пресмяташе времето, особено най-важните за него часове — на яденето, с помощта на двете тенджери, едната от които сутрин при събуждането му биваше пълна с нахут. Почваше да пълни втората, зърно но зърно, с едно и също точно отмерено движение. Така измерваше времето и се ориентираше в деня. „Като напълня петнадесет тенджери, дохожда време за ядене. Проста работа.“
Ако вярваме на жена му, това негово призвание проличало още в ранна младост. Никога нищо не го интересувало: нито работата му, нито приятели, нито кафенета, нито музика, нито жени, нито разходки. Никога не бил излизал вън от града освен веднъж, когато му се наложило да отиде в град Алжир по семейни работи, но слязъл на най-близката до Оран гара и се върнал у дома си с първия влак. Не бил в състояние да продължи приключението.
На Тару, който се учудвал на монашеския му живот, той дал някакви обяснения в смисъл, че според нашата религия първата половина на човешкия живот е изкачване, а втората — слизане; при слизането дните не принадлежат вече на човека и могат да му бъдат отнети всеки момент и тъй като той е безсилен да направи нещо срещу това, най-добре е наистина нищо да не прави. Противоречието впрочем не го смущаваше, защото малко по-късно казал на Тару, че сигурно няма никакъв бог, иначе кюретата щели да бъдат излишни. Но от още някои разсъждения Тару доловил на що се дължи тази негова философия — ядосвало го честото събиране на помощи за църквата. Характеристиката му Тару завършваше, посочвайки едно негово, както изглежда, силно желание, което той няколко пъти изявил, а именно, че му се искало да достигне до дълбока старост.
„Светец ли е?“ — питаше се Тару. И сам си отговаряше: „Да, ако приемем, че светостта е съвкупност от навици.“
В същото време описваше твърде подробно един ден в чумавия град и по този начин даваше точна представа за заниманията и за живота на нашите съграждани през онова лято. „Никой не се смее, смеят се само пияните — пишеше Тару, — но затова пък прекалено много.“ После започваше описанието: „Призори над още спящия град минава лек полъх. В този пределен час между мъртвите през нощта и агонизиращите през деня чумата сякаш спира своя напън, за да си поеме дъх. Всички магазини са затворени. Само че върху някои има надпис: „Затворено поради чумата“, който показва, че те няма да бъдат отворени след малко заедно с другите. Вестникопродавците са още сънливи, не се провикват, а стоят облегнати по ъглите на улицата и като сомнамбули предлагат стоката си под светлината на уличните фенери. Не минава много и разсънени от първите трамваи, те се пръсват из града, размахвайки вестниците, в които крещи думата „чума“. „Ще продължи ли чумата до есента? Професор Б. отговаря: „Не.“ „Сто двадесет и четирима умрели — такава е равносметката през деветдесет и четвъртия ден на чумата.“