Въпреки недостига на хартия, който от ден на ден се изостря и принуждава някои периодични издания да намалят броя на страниците си, започна да излиза нов вестник „Вестоносец на епидемията“ със задача „да осведомява с добросъвестна безпристрастност гражданите за засилването и отслабването на болестта; да им доставя най-авторитетни изказвания за бъдещото развитие на болестта; да оказва подкрепа чрез своите страници на всички лица — познати и непознати, — които биха пожелали да поведат борба с бедствието; да поддържа духа у населението, да публикува нарежданията на властите, с една дума, да обедини усилията на всички за ефикасна борба срещу сполетялото ни зло“. В действителност този вестник много скоро се ограничи с публикации на реклами за нови, напълно сигурни препарати против чумата.
Към шест часа сутрин вестниците се продават по опашките, които се нареждат дълго преди отварянето на магазините, после в претъпканите трамваи, идващи от предградията. Трамваите са останали единственото превозно средство, движат се с голяма мъка, по платформите и стъпалата им пътниците висят на гроздове. Интересно нещо обаче — всички, доколкото им е възможно, гледат да стоят с гръб един към друг, за да избягнат взаимната зараза. По спирките трамваите изсипват купища мъже и жени, които бързат да се отдалечат един от друг и да останат сами. Често избухват сцени само поради лошото настроение на хората, станало вече хроническо.
След като минат първите трамваи, градът постепенно се разбужда, някои заведения се отварят, но над всеки тезгях висят надписи: „Кафе няма!“, „Носете си захарта“ и други такива. После се отварят и магазините, улиците се оживяват. И жегата стяга малко по малко юлското небе. Настъпва часът, когато онези, които нямат работа, се осмеляват да излязат по булевардите. Повечето от тях, изглежда, се мъчат да стъписат чумата, като се показват в най-изискано, богато облекло. Всеки ден към единадесет часа по главните градски артерии става парад от млади хора — мъже и жени, обзети от оная страстна жажда за живот, която се поражда при големите нещастия. Ако епидемията се разшири, моралът ще падне и ние отново ще видим миланските вакханалии край гробовете.
По пладне ресторантите за миг се напълват. Неуспелите да намерят място за сядане бързо се струпват пред вратите. Небето тъмнее от зной. Чакащите ред за ядене стоят в сянката на плътните сенници по дължината на нагрятата като пещ улица. Ресторантите се претъпкват, тъй като опростяват за мнозина въпроса за продоволствието. Но страхът от заразата си остава. Всички търпеливо и дълго бършат приборите за ядене. Преди известно време в някои ресторанти имаше надписи: „Тук съдовете се попарват с вряла вода“, но постепенно се отказаха от подобни уверения, понеже клиентите и без това идват. Впрочем всички посетители харчат на драго сърце парите си. Започват с най-фини вина или препоръчани за фини, поръчват най-скъпи предястия и се отдават на невъздържано ядене и пиене. Чух, че в един ресторант се е създала паника, защото един посетител се почувствувал зле, пребледнял, станал и залитайки, бързо изскочил навън.
Към два часа градът постепенно се обезлюдява и тогава тишината, прахът, слънцето и чумата си дават среща на улицата. Жегата се лее безспир край големите сиви сгради. Настават дълги затворнически часове, а след тях върху плъзналия из града бъбрив свят се стоварват жарки вечери. През първите дни на горещините, кой знае защо, случваха се и безлюдни вечери. Но сега първият прохладен полъх донася ако не надежда, поне облекчение. Всички излизат на улиците, говорят до изнемога, карат се или жадуват един за друг и под кървавото юлско небе нашият изпълнен с любовен шепот и предсмъртни вопли град се отдава на задушната нощ. Напразно всяка вечер един старец с филцова шапка и вратовръзка ходи из тълпата и неспирно повтаря с вдъхновение: „Бог е велик, елате при него.“ Всички се устремяват към нещо не така добре познато или което им се струва по-необходимо от бога. В началото, когато смятаха, че тая болест е като всяка друга, религията беше на висотата си. Но щом разбраха, че работата е сериозна, спомниха си за насладите. Падне ли нажеженият прашен здрач, безпокойството, изписано през деня по лицата, се превръща в някаква дива възбуда, в несръчна разюзданост, която хвърля в треска и млади, и стари.
И аз ставам като тях. Че какво! Смъртта не е нищо за хора като мене. Събитие, което доказва, че сме били прави.