Разговорът с доктор Рийо, за който Тару споменава в бележника си, се състоя по негово искане. Вечерта на срещата, чакайки го, докторът гледаше майка си, седнала чинно в един ъгъл на трапезарията. Там прекарваше тя деня след привършване на домакинската си работа. Скръстваше ръце на коленете си и чакаше. Рийо дори не беше сигурен, че чака него. Но щом той се появеше вкъщи, изражението на лицето й се изменяше. Мълчаливото вцепенение, отпечатък от дълъг живот, изпълнен с труд, се нарушаваше за миг. После лицето й отново се затваряше. Тази вечер тя гледаше през прозореца опустялата улица. Нощното осветление беше намалено с две трети. Тук-таме само мъждукаше слаба лампа и осветяваше потъналия в тъмнина град.
— Все така ли ще пестят осветлението, докато трае чумата? — попита госпожа Рийо.
— Вероятно.
— Дано не трае чак до зимата. Тогава би било тягостно.
— Да — рече Рийо.
Майка му спря поглед на челото му. Знаеше, че устните и свръхнапрежението през последните дни бяха набраздили лицето му.
— Трудно ли беше днес? — попита госпожа Рийо.
— О, както обикновено.
Както обикновено! А това значеше, че новият серум, изпратен от Париж, нямаше същата сила като първия и смъртните случаи се увеличаваха. Все още нямаха възможност да ваксинират предпазно други освен семейства, в които вече имаше болни от чума. Необходими бяха големи количества, за да бъдат инжектирани всички граждани. В повечето случаи набралите жлези не се пробиваха, оставаха твърди като камък и измъчваха болните. По-предната вечер се появиха два случая на някаква нова форма на болестта. Чумата ставаше белодробна. А в същия ден по време на едно съвещание смазаните от умора лекари настояваха и издействуваха от объркания префект да се вземат нови мерки, за да се избегне заразата от уста в уста при белодробната чума. Както обикновено, все още не знаеха нищо.
Той погледна майка си. Топлият поглед на кестенявите й очи му припомни дългогодишната майчина нежност.
— Страх ли те е, майко?
— На моята възраст няма от какво толкова да се боя.
— Дните са дълги, а аз не съм почти никога вкъщи.
— Нищо, че чакам, щом зная, че ще се върнеш. Когато те няма пък, мисля за онова, което вършиш. Имаш ли известие?
— Да, добре е, ако се съди по последната й телеграма. Но зная, че пише така, за да ме успокоява.
Звънна се. Рийо се усмихна на майка си и отиде да отвори. В полумрака на стълбищната площадка Тару приличаше на голяма сива мечка. Докторът покани госта да седне пред бюрото му, а самият той остана прав зад креслото си. Разделяше ги единствената запалена лампа в стаята, поставена на писалищната маса.
— Зная, че мога да говоря съвсем открито с вас — каза Тару без всякакво предисловие.
Рийо мълчаливо кимна.
— След петнадесет дни, най-много след месец, вие ще бъдете напълно безполезен тук; епидемията не е по силите ви.
— Вярно е — съгласи се Рийо.
— Организацията на санитарната служба не струва. Липсват ви хора и време.
Рийо призна, че и това е вярно.
— Научих, че префектурата предвижда нещо като гражданска мобилизация, за да застави годните за работа да участвуват в общото спасение.
— Добре сте осведомен. Надигна се обаче голямо недоволство и префектът се колебае.
— Защо не потърсите доброволци?
— И това направиха, но резултатите са незадоволителни.
— Направиха го по официален път, без сами те да си вярват. Липсва им въображение. Никога не схващат истинския мащаб на бедствията и средствата, които измислят, подхождат най-много за хрема. Ако ги оставим да действуват така, ще загинат те, а и ние заедно с тях.
— Възможно е — съгласи се Рийо. — Трябва обаче да ви кажа, че помислиха също да използуват за черната работа затворници.
— Предпочитам свободни хора.
— И аз. Но защо всъщност?
— Ужасявам се от смъртните присъди.
Рийо погледна Тару.
— Тогава? — рече той.
— Тогава аз имам план за създаване на доброволни санитарни отреди. Възложете ми тая работа и нека оставим администрацията настрана. Впрочем тя и без това е претрупана. Имам почти навред приятели, те ще образуват първото ядро. Естествено и аз ще вляза в него.
— Разбира се, вие не се съмнявате — каза Рийо, — че аз приемам с радост. Имаме нужда от помощ, особено санитарите. Аз се наемам да убедя префекта. Всъщност те нямат избор. Но…
Той се замисли.
— Но вие добре знаете, че тази работа може да бъде смъртоносна. Длъжен съм да ви предупредя. Добре ли размислихте?