Тару го гледаше със сивите си спокойни очи.
— Какво мислите за проповедта на отец Панлу, докторе?
Въпросът беше зададен непринудено, Рийо също отговори непринудено:
— Прекалено дълго съм работил из болниците, за да мога да прегърна идеята за колективното наказание. Но знаете ли, понякога християните говорят някои неща, без да ги вярват в действителност. По-добри са, отколкото се показват.
— Обаче и вие мислите като отец Панлу, нали, че чумата има и своите добри страни, че ни отваря очите, принуждава ни да мислим.
Докторът поклати нетърпеливо глава.
— Както всяка друга болест. Което важи за всички злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.
Рийо беше повишил тона съвсем леко, но Тару направи движение с ръка, сякаш за да го успокои. Той се усмихна.
— Да — продължи Рийо, като вдигна рамене. — Но вие не ми отговорихте. Размислихте ли?
Тару се понамести в креслото и наклони глава към лампата.
— Вярвате ли в бога, докторе?
Въпросът пак бе зададен непринудено, но този път Рийо се поколеба.
— Не, но какво значение има това. Намирам се в мрак и се опитвам да прозра в него. От дълго време не намирам вече това за оригинално.
— И точно това ви разделя с Панлу, нали?
— Не вярвам. Панлу е образован човек. Не е виждал достатъчно хора да умират и затова говори от името на една истина. Но най-обикновеният селски свещеник, който напътствува своите енориаши и е чувал как диша един умиращ, мисли като мене. Той ще се бори със страданието, вместо да доказва, че то ни възвисява.
Рийо стана, сега лицето му беше в сянка.
— Да оставим това, тъй като вие не искате да ми отговорите.
Тару се усмихна от креслото си:
— Мога ли да ви отговоря чрез един въпрос?
На свой ред и докторът се усмихна.
— Обичате загадъчността — рече той. — Кажете.
— Защо вие самият проявявате такава самопожертвувателност, щом не вярвате в бога? Вашият отговор може би ще ми помогне да ви отговоря и аз.
Все така застанал в сянката, Рийо каза, че вече му е отговорил ако вярваше в някакъв всемогъщ бог, би престанал да лекува хората, оставяйки тази грижа нему. Но никой в света, никой, дори самият Панлу, който си въобразява, че вярва, не вярва в такъв бог, защото никой не се изоставя напълно в ръцете му, и Рийо смята, че поне в това отношение е на прав път, като се бори срещу мирозданието такова, каквото е.
— А! — каза Тару. — Така ли си представяте вашата професия?
— Горе-долу — отвърна Рийо, като излезе на светло.
Тару подсвирна тихичко и докторът го погледна.
— Да — рече той, — сигурно си казвате, че съм самонадеян. Но повярвайте, аз съм самонадеян точно колкото е нужно. Не зная какво ме чака, нито какво ще дойде след всичко това. Зная само, че в момента има болни и трябва да се лекуват. После ще разсъждаваме — и те, и аз. Но най-належащото е да ги лекувам. Браня ги колкото мога, това е всичко.
— Срещу кого?
Рийо се извърна към прозореца. Не виждаше, а по-скоро отгатваше в далечината морето с по-тъмната ивица край хоризонта. Усещаше безкрайна умора, а в същото време се бореше с внезапно обзелото го неразумно желание да се довери малко повече на този странен човек, когото чувствуваше близък като брат.
— Не зная, Тару, кълна ви се, че съвсем не зная. Когато се записах да следвам медицина, направих го някак без да се замислям, защото имах нужда, защото това е професия като всяка друга, една от тези, към които младите хора се стремят. А може би и защото беше особено трудно постижима за един работнически син като мене. А после трябваше да видя как се умира. Знаете ли, че има хора, които отказват да умрат? Чували ли сте някоя жена да вика: „Не искам!“ в момента, когато умира? Аз съм чувал. И тогава забелязах, че не ще мога да свикна с това. Бях още млад и мислех, че се отвращавам от самия световен порядък. После станах по-скромен. Но все още не съм свикнал да гледам как умира човек. Нищо повече не зная. Но в края на краищата…
Рийо замълча и седна. Усещаше устата си пресъхнала.
— В края на краищата? — попита тихо Тару.
— В края на краищата… — поде докторът, но пак се поколеба, загледан внимателно в Тару — понеже ред в тоя свят слага единствено смъртта, може би за самия бог е по-добре да не вярваме в него, а да се борим с всички сили срещу смъртта, без да вдигаме очи към небето, откъдето той гледа мълчалив — ето това е нещо, което човек като вас може да разбере, нали?
— Да — каза Тару, — мога да го разбера. Вашите победи все пак ще бъдат винаги временни, там е работата.