Лицето на Рийо се помрачи.
— Винаги, зная това. Но не е основание да спрем борбата.
— Не, не е основание. Ясно ми е обаче какво представлява тая чума за вас.
— Да — каза Рийо, — нескончаемо поражение.
Тару се вгледа един момент в него, после стана и се отправи с тежки стъпки към вратата. Рийо тръгна след него, а когато го доближи, Тару, вперил поглед в краката си, попита:
— Кой ви научи на всичко това, докторе?
Отговорът последва незабавно:
— Страданието.
В преддверието Рийо каза, че също ще излезе, за да посети един болен в крайните квартали. Тару предложи да го придружи и Рийо прие. На тръгване се показа госпожа Рийо и докторът й представи госта.
— Един мой приятел — рече той.
— О — каза госпожа Рийо, — много ми е приятно.
Когато тя си отиде, Тару се извърна след нея. На стълбището автоматът на осветлението не работеше, докторът напразно натискаше копчето. Стълбите тънеха в мрак. Той се питаше дали това не е нова мярка за пестене на електрическия ток. Не се знаеше. От известно време всичко се разваляше — и в къщите, и в града. Може би вратарите нехаеха, но главното е, че нашите съграждани не се грижеха вече за нищо. Но докторът не успя да си зададе повече въпроси, защото гласът на Тару прозвуча зад него:
— Още една дума, докторе, макар че може да ви се стори смешно: вие сте напълно прав.
Рийо вдигна рамене в тъмното.
— Знам ли. Но вие откъде знаете?
— О — отвърна Тару безстрастно, — аз съм врял и кипял в живота.
Докторът се спря, Тару се плъзна на стъпалото зад него и се задържа, като се улови за рамото му.
— Мислите ли, че знаете всичко за живота?
Същият спокоен глас отвърна в тъмнината:
— Да.
Когато излязоха на улицата, видяха, че е твърде късно, може би беше единадесет часът. Градът мълчеше, населен с трепети. Някъде далеч отекна звън на линейка. Качиха се в колата и Рийо запали мотора.
— Ще трябва — обади се той — да дойдете утре в болницата, за да ви ваксинираме. Но за да приключим разговора, преди да се забъркате в тая история, имайте пред вид, че изгледите да се измъкнете жив са едно към три.
— Такива изчисления нямат смисъл, докторе, знаете го, както и аз. Преди сто години чумна епидемия унищожила всички жители на един персийски град с изключение на човека, който миел мъртвите тела, макар че той никога не прекъснал работата си.
— Късмет, това е то, — Гласът на Рийо внезапно беше станал по-глух. — Вярно е, че за тези неща още нищо не знаем.
Навлизаха в предградието. Фаровете осветяваха безлюдните улици. Спряха. Рийо попита своя спътник иска ли да влезе с него и Тару отговори утвърдително. Лицата им се открояваха под бледото небе. Внезапно Рийо се засмя дружески.
— Кажете, Тару — рече той, — кое ви кара да се залавяте с това?
— Не зная. Морален подтик може би.
— Кой точно?
— Отзивчивостта.
Тару свърна към къщата и Рийо видя лицето му чак когато влязоха в стаята на стария астматик.
Още на другия ден Тару се залови за работа и състави първия отред, който бе последван от много други.
Повествователят обаче няма намерение да придава на санитарните отреди по-голямо значение, отколкото те имаха. Вярно е, че на негово място мнозина от нашите съграждани биха се поддали на изкушението да преувеличат днес тяхната роля. Но разказвачът е по-скоро склонен да мисли, че като предаваме прекалено голяма стойност на хубавите дела, ние признаваме косвено силата на злото. Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение.
Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но всъщност не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа — няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най-дълбоко проникновение.
Затова заслугата на санитарните отреди, които се създадоха по почин на Тару, трябва да бъде оценена безпристрастно. Затова разказвачът не ще се впусне да пее хвалебствия за волята и героизма на доброволците, тъй като им придава само разумно значение. Ще продължи обаче да разказва за тези разкъсани и неудовлетворени човешки сърца, сърцата на всички наши съграждани през времето на чумата.