Онези, които се посветиха на доброволната санитарна служба, нямаха кой знае каква голяма заслуга, защото знаеха, че друго нищо не може да се прави и щеше да бъде невероятно, ако не вземеха такова решение. Отредите помогнаха на нашите съграждани да опознаят по-добре чумата и отчасти ги убедиха, че дошла ли е веднъж, трябва да направим всичко възможно да се борим с нея. Тъй като чумата стана по този начин задължение за някои, тя показа какво представлява всъщност за всички.
Дотук добре. Но никой не казва браво на един учител, загдето е научил учениците си, че две и две правят четири. Ще го похвалят може би за това, че е избрал тази хубава професия. Нека кажем тогава, че беше похвално решението на Тару и на някои други да докажат, че две и две правят четири, вместо да направят обратното, но трябва да добавим, че те проявяваха същата добронамереност на учителя, както всички ония, които имат сърце като неговото, а за чест на човешкия род те са по-многобройни, отколкото предполагаме — такова е поне убеждението на разказвача. Последният си дава много добре сметка какво възражение може да му се направи — тези хора рискуваха живота си. Но винаги настъпва един момент в човешката история, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказан със смърт. Учителят го знае добре. Обаче въпросът не е да се знае каква е наградата или наказанието за подобно умозаключение. Въпросът е да се знае дали две и две наистина правят четири, да или не. Нашите съграждани, които тогава изложиха живота си на опасност, трябваше да решат дали чумата е налице, да или не, и дали трябваше да се борят с нея, да или не…
Много нови проповедници се навъдиха в нашия град, които казваха, че всички мерки са излишни и трябва да се примирим с неизбежното. Тару, Рийо и техните приятели, макар да отговаряха това или онова, знаеха едно: налага се борба под една или друга форма, а не примирение. Целият въпрос беше да се попречи на колкото може повече хора да умрат и да познаят окончателната разлъка. Начинът беше само единна борба с чумата. От тая истина нямаше защо да се възхищаваме, тя представляваше обикновена последица.
Затова естествено беше старият лекар Кастел да вложи цялата си вяра и енергия, за да получи местен серум с подръчни средства. Той и Рийо се надяваха, че серумът, изработен от посевките на действуващия микроб, ще влияе по-пряко, отколкото получаваните отвън серуми, тъй като микробът се различаваше малко от класическия чумен бацил. Кастел се надяваше да получи своя серум в най-скоро време.
Затова естествено беше и Гран, у когото нямаше нищо героично, да създаде нещо като канцелария на санитарните отреди. Част от отредите, които Тару състави, се посветиха на превантивната работа в свръхнаселените квартали. Опитваха се да наложат нужната хигиена, проверяваха колко тавани и мазета не са обеззаразени. Друга част от отредите подпомагаха лекарите при посещенията им по домовете, осигуряваха пренасянето на чумавите в болниците и дори по-късно, по липса на специализиран персонал, сами извозваха болните и мъртвите. Всичко това изискваше регистрация и статистика, която Гран се нае да върши.
От тази гледна точка разказвачът смята, че Гран в по-голяма степен от Рийо и Тару се очерта като истински представител на тази дискретна добродетел, вдъхновяваща санитарните отреди. Без никакво колебание, с присъщата му отзивчивост той прие да участвува. Поиска само да му се възложи нещо по-дребно. За другото се чувствуваше твърде стар. Можеше да отдели време от шест до осем вечер. И се учуди, че Рийо му благодари толкова горещо: „Не е голяма работа! Има чума, трябва да се браним, ясно. Ех, ако всичко беше тъй просто!“ И той пак се залавяше с първото изречение на книгата си. Вечер, след като работата с болничните листове биваше привършена, Рийо разговаряше понякога с него. По-късно и Тару се присъедини към техните разговори и Гран започна с все по-явно удоволствие да се доверява на двамата си другари. Те от своя страна следяха с интерес търпеливата му работа, която той не прекъсваше и в разгара на чумата. За тях тя беше също един вид разтуха.
„Как е амазонката?” — питаше често Тару, на което Гран неизменно отговаряше с пресилена усмивка: „Препуска, препуска.“ Една вечер Гран заяви, че се е отказал окончателно от прилагателно „напета“ и го замества със „стройна“.
— По-конкретно е — добави той.
При друг случай прочете на двамата си слушатели фразата, променена така:
— „В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка, яхнала великолепна дореста кобила, прекосяваше цветните алеи на Болонската гора.“