— Така я виждаме по-добре, нали? — говореше Гран. — Затова предпочетох „в едно майско утро“, защото, като кажем „през месец май“, удължаваме фразата и се отдалечаваме от представата за тръс.
После той се показа много загрижен за прилагателното „великолепна“. Според него то не беше достатъчно силно и той търсеше дума, която наведнъж да покаже пищната кобила, която виждаше във въображението си. „Дебела“ не вървеше, беше конкретно, но изопачаваше смисъла. По едно време го изкушаваше „лъскава“, обаче стори му се, че се губи ритъмът. Една вечер Гран обяви тържествено, че е намерил: „Една черна дореста кобила.“ Черното според него загатваше сдържано за елегантността.
— Не може — каза Рийо.
— Защо?
— Дореста не показва раса, а цвят.
— Какъв цвят?
— Не зная, но във всеки случай не черен цвят.
Гран изглеждаше твърде огорчен.
— Благодаря — рече той, — добре, че ми казахте. Но виждате, нали, колко е трудно.
— Какво ще кажете за „разкошна“? — намеси се Тару.
Гран го погледна, той обмисляше.
— Да — рече той, — да!
И постепенно усмивка засия по лицето му.
Малко време след този разговор той призна, че думата „цветни“ го смущава. Тъй като не познаваше други градове освен Оран и Монтелимар, разпитваше приятелите си как изглеждат цветните алеи на Болонската гора. Откровено казано, нито Рийо, нито Тару бяха оставали някога с впечатлението, че тези алеи са цветни, но убеждението, с което Гран говореше, ги разколеба. Чиновникът се чудеше на тяхната неувереност.
— Само хората на изкуството умеят да гледат.
Веднъж докторът го завари много възбуден. Беше наместил „цветните“ с „потънали в цвят“. Потриваше, от радост ръце:
— Най-сетне виждат се, усещат се. Шапки долу, господа!
И той тържествено прочете фразата:
— „В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка, яхнала разкошна дореста кобила, пресичаше потъналите в цвят алеи на Болонската гора.“
Но прочетено на глас, изречението изглеждаше претоварено и Гран малко позаекна. Седна сломен. После поиска позволение от доктора да си отиде. Имаше нужда да поразмисли.
Впоследствие се узна, че точно по това време той е показал в службата си признаци на разсеяност, които в такъв един момент на усилна работа при намален персонал в кметството са били преценени като нежелателни. Допуснал някои пропуски и началникът го упрекнал строго, напомняйки му, че му се плаща, за да върши работа, която всъщност той не върши.
— Изглежда — добавил началникът, — че сте се нагърбили с доброволческа работа в санитарните отреди извън службата. Това не ме интересува. Интересува ме работата ви тук. Най-добрият начин да бъдете полезен при тези ужасни обстоятелства, е да си гледате добре работата. Иначе другата ви работа е безполезна.
— Той е прав — рече Гран на Рийо.
— Да, прав е — съгласи се докторът.
— Но аз съм разсеян и не зная как да оправя края на изречението!
Беше мислил да махне „Болонската“, смятайки, че всеки ще разбере за коя гора се отнася, но тогава краят на фразата се свършваше с думата цветя, която всъщност се отнасяше до „алеи“, спираше се също така на варианта „алеите на гората, отрупани с цвят“, но мястото на „гората“ между едно съществително, едно причастие и два предлога стоеше като трън в очите му. Наистина имаше вечери, когато той изглеждаше по-уморен от Рийо.
Да, уморен беше от тия изцяло поглъщащи го търсения, но не преставаше да прави изчисленията и статистиките, от които санитарните отреди се нуждаеха. Всяка вечер търпеливо подреждаше получения цифров материал, изразяваше го графически и се блъскаше усилено да даде колкото може по-ясна представа за положението. Твърде често отиваше в болницата, намираше Рийо и му искаше маса в някой кабинет или в амбулаторията. Настаняваше се там с книжата си, точно както се настаняваше пред бюрото си в кметството, и в сгъстения от дезинфекционни средства и от самата болест въздух размахваше по същия начин изписаните листове, за да изсуши мастилото по тях. В такива моменти добросъвестно се опитваше да не мисли за своята амазонка и да върши само належащото.
Да, ако е вярно, че хората се нуждаят от примери и образци, които да наричат герои, и ако в нашата история непременно трябва да има един такъв, разказвачът предлага именно този незначителен, безличен герой, който нямаше нищо друго освен доброто си сърце и своя смешен наглед идеал. По този начин истината ще получи своето две и две — своя сбор четири, а героизмът — второстепенното място, което му се и полага — веднага след, но никога преди благородния стремеж за щастие. Така и този летопис ще получи истинския си характер, който трябва да показва, че е написан с най-добри намерения, сиреч с чувства нито открито злонамерени, нито пък прекалено възторжени, каквито понякога хората некрасиво изразяват при зрелища.