Така поне мислеше доктор Рийо, когато четеше във вестниците или слушаше по радиото призивите и насърченията, които външният свят отправяше към чумавия град. Едновременно с помощите, идещи по суша и по въздуха, всяка вечер пресата и радиовълните сипеха съчувствия и възхищения върху усамотения занапред град. И всеки път този тон, подхождащ повече за епопея или за реч по случай награждаване, дразнеше доктора. Знаеше, че тази загриженост не е престорена. Лошото е, че тя можеше да се изрази само с общоприетия език, с който хората се опитват да изразят това, което ги свързва с човечеството. А този език не можеше да се приложи към дребните ежедневни усилия на Гран например, понеже не можеше да даде представа за значението на човек като него през време на чумата.
Понякога в полунощ сред дълбоката тишина на опустелия град, преди да легне и да се отдаде на своя кратък сън, докторът завърташе копчето на радиото. Непознати братски гласове от всички краища на света през хиляди километри се опитваха неумело да изкажат своето съчувствие и го изказваха наистина, но в същото време разкриваха ужасното безсилие, в което изпада всеки човек, когато иска да сподели нечие невидимо за него страдание. „Оран! Оран!“ Този зов напразно пресичаше моретата, Рийо напразно стоеше нащрек — тутакси започваше голословното красноречие, и подчертаваше още по-добре непреодолимата преграда, която правеше Гран и говорителя чужди един на друг. „Оран! Да, Оран! Уви, не — мислеше докторът, — остава ни само едно — да обичаме или да умрем заедно. Няма друг изход. Другите хора са много, много далеч от нас.“
Преди да стигнем до връхната точка на чумната епидемия, когато болестта напрягаше всички свои сили, за да ги хвърли в града и да го завладее окончателно, остава ни да разкажем за дългите, отчаяни и еднообразни усилия на хора като Рамбер, стремящи се да намерят отново щастието си и да изтръгнат от чумата оная част от самите себе си, която бранеха от всякакво посегателство. Това беше техният начин да се борят срещу заплахата от заробване и макар този вид отказ наглед да не беше тъй резултатен, както другият, разказвачът е на мнение, че и той не е без значение и свидетелствува със самото си безсмислие и противоречие за това колко гордост се таеше у всеки от нас по онова време.
Рамбер се мъчеше да попречи на чумата да го плени. След като се убеди, че не може да излезе от града по законен път, той реши, както заяви и на Рийо, да използува други средства. Започна от сервитьорите в кафенетата. Те знаят винаги всичко. Но първите, които запита, го поставиха в течение най-напред на строгите наказания, които се предвиждаха за такива опити. В един случай дори го взеха за провокатор. Работата понапредна чак когато журналистът срещна Котар у доктор Рийо. През този ден пак бяха обсъждали с Рийо напразните му постъпки пред административните власти. Няколко дни по-късно Котар срещна Рамбер на улицата и го заговори с оная сърдечност, която влагаше напоследък в отношенията си с всички.
— Все още нищо ли? — попита той.
— Нищо.
— Не може да се разчита на учрежденията. Не са създадени да разберат човека.
— Вярно е. Търся друго, но е мъчно.
— Да, ясно! — рече Котар.
Знаел един канал и тъй като Рамбер остана учуден, той му обясни, че от дълго време посещава кафенетата в Оран, има много приятели и е осведомен за съществуването на една организация, която се занимава с такъв вид начинания. Работата се състоеше в това, че Котар, чиито разходи бяха започнали да надминават приходите, беше се замесил в контрабандни сделки с продукти, подлежащи на разпределение. Препродаваше цигари и лошокачествени спиртни напитки и тъй като цените на тези стоки непрекъснато се покачваха, той забогатяваше.
— Сигурен ли сте в това? — попита Рамбер.
— Да, щом ми предложиха.
— Че как така не се възползвахте?
— Не ставайте подозрителен — рече Котар добродушно, — не се възползувах, защото не искам да замина оттук. Имам си съображения.
И след като помълча, добави:
— Защо не ме запитате какви ми са съображенията?
— Мисля — рече Рамбер, — че това не е моя работа.
— В известен смисъл то наистина не ви засяга. Но в друг… Както и да е, едно е важно, че откакто върлува чумата, аз се чувствувам по-добре тук.