— Разбира се — съгласи се Рамбер.
След това журналистът поблагодари на Котар.
— Няма защо — отвърна Котар весело. Прави ми удоволствие да ви услужа. Пък и нали сте журналист, ще ми се отплатите някой ден.
Два дни по-късно Рамбер и Котар изкачваха широките голи улици към височините на нашия град. Една част от митническото управление беше превърната в болница и пред главния вход чакаха хора, които напразно се надяваха да посетят болните или да научат нещо за състоянието им, макар тези сведения да губеха всеки час валидността си. В тая навалица едни идваха, други си отиваха и можеше да се допусне, че това обстоятелство не е било без значение при назначаване тук именно срещата на Гарсиа и Рамбер.
— Чудя се на това ваше упорство да си заминете — каза Котар. — Всъщност тук стават интересни работи.
— Не и за мене — отвърна Рамбер.
— Е, разбира се, има известен риск. Но най-сетне и преди чумата при пресичане на многолюдни кръстовища пак бяхме изложени на опасност.
В този момент автомобилът на Рийо спря до тях. Караше го Тару, а Рийо седеше задрямал. Събуди се и запозна Тару с Рамбер.
— Ние се познаваме — каза Тару, — живеем в един и същ хотел.
И предложи на журналиста да го отведе в града.
— Благодаря, имаме тук една среща.
Рийо погледна Рамбер.
— Да, да — рече той.
— Аха — учуди се Котар, — докторът, значи, е в течение.
— Ето го и съдебния следовател — предупреди Тару, обръщайки се към Котар.
Лицето на Котар се промени. Господин Отон слизаше наистина по улицата и се приближаваше с енергична, но умерена крачка. Мина край тях, като поздрави със сваляне на шапка.
— Добър ден, господин следователю! — обади се Тару.
Следователят отвърна с добър ден на седналите в колата и като погледна към Котар и Рамбер, застанали по-назад, кимна важно с глава. Тару представи рентиера и журналиста. Следователят вдигна за миг очи към небето, въздъхна и заяви, че са настъпили много печални дни.
— Казаха ми, господин Тару, че сте се заели с предпазните мерки. Не съм наклонен много да одобря това. Мислите ли, докторе, че болестта ще се разпространи?
Рийо отговори, че се надява това да не стане и следователят изрази същата надежда, неведоми са пътищата на провидението. Тару го запита дали събитията не са увеличили неговата работа.
— Напротив, така наречените криминални дела намаляват. Понастоящем разследвам само сериозни нарушения на новите разпоредби. Старите закони се спазват като никога досега.
— То е, защото, сравнени с новите, от немай-къде ни се струват по-добри.
Следователят изостави мечтателната поза, която беше заел, с поглед, зареян в небето. Той изгледа хладно Тару.
— Какво от това? — рече той. — Не е важен законът, а присъдата. Без това не може.
— Този човек е враг номер едно — заяви Котар, когато следователят отмина.
Колата на Рийо потегли.
След малко Рамбер и Котар видяха, че се зададе Гарсиа. Той се приближи, без да поздрави, само каза:
— Трябва да се почака.
Хората около тях, повечето жени, стояха мълчаливи. Почти всички носеха кошнички с нещо за ядене с напразната надежда да ги предадат на своите близки и с още по-безумната мисъл, че болните ще изядат донесеното. На вратата пазеха въоръжени часовои, а от време на време някакъв странен писък изпълваше двора на казармата. Чакащите тутакси обръщаха тревожни лица към болничното помещение.
Тримата мъже наблюдаваха тази картина, когато едно отсечено твърдо „добър ден“ ги накара да се обърнат. Въпреки горещото време Раул беше облечен официално. Носеше двуреден костюм от тъмен плат и плъстена шапка с обърната периферия. Беше едър и снажен, с бледо лице, кафяви очи и стиснати устни. Говореше някак бързо и точно.
— Слезте към града — рече той. — Гарсиа, ти можеш да си вървиш.
Гарсиа запали цигара и ги изчака да се отдалечат. Тримата тръгнаха бързо, като съгласуваха крачките си със застаналия в средата Раул.
— Гарсиа ми обясни — заговори той. — Може да се уреди. Но ще ви струва десет хиляди франка.
Рамбер отвърна, че е съгласен.
— Да обядваме заедно утре в испанската гостилница в моряшкия квартал.
Рамбер прие и Раул му стисна ръката, като за пръв път се усмихна. Когато той си тръгна, Котар се извини — нямало да бъде свободен на другия ден, впрочем и Рамбер едва ли щял да има вече нужда от него.
Когато на следващия ден журналистът влезе в испанската гостилница, всички обърнаха глави да го изгледат. Тази полутъмна изба, намираща се в долния край на жълта напечена от слънцето уличка, се посещаваше само от мъже, и то повечето испанци. Но щом седналият в дъното Раул махна с ръка и журналистът се запъти към неговата маса, любопитството по лицата на присъствуващите изчезна и те отново се наведоха над чиниите си. Раул беше с някакъв висок човек, мършав и лошо обръснат, който имаше неимоверно широки рамене, конско лице и оредели коси. От запретнатите ръкави на ризата му се подаваха сухи ръце, обрасли с черни косми. Той кимна три пъти, когато Раул му представи Рамбер. Името му не бе произнесено. Раул наричаше само „нашия приятел“.