— Нашият приятел смята, че ще може да ви помогне. Той ще ви…
Раул прекъсна думите си, защото сервитьорката се доближи да приеме поръчката на Рамбер.
— Ще ви свърже с двама приятели, които ще ви запознаят с наши хора измежду пазачите. Но това ще е всичко. Необходимо е пазачите сами да преценят кога моментът ще бъде благоприятен. Най-добре е да останете няколко нощи у единия от тях, той живее близо до градските врати. Преди това нашият приятел ще ви уреди среща със съответните лица. Когато всичко бъде свършено, с него ще уредите и сметката.
Приятелят пак кимна с конската си глава, без да спира да мачка с вилица салатата от домати и чушки и да гълта лакомо. После заговори с леко испанско произношение. Предложи на Рамбер да се срещнат след два дни в осем часа сутринта при входа на катедралата.
— Значи, още два дни — въздъхна Рамбер.
— Работата не е лесна — каза Раул. — Трябва да се намерят хората.
Конската глава потвърди същото и Рамбер, ще не ще, се съгласи. Останалото време от обеда премина в търсене на тема за разговор. Но когато Рамбер научи, че конската глава е футболист, всичко тръгна по мед и масло. Той самият дълго време беше играл футбол. Така че заговориха за шампионата на Франция, за качествата на професионалните английски отбори и за системата „дубъл ве“. В края на обеда конската глава съвсем се разпали, обръщаше се към Рамбер на „ти“ и го уверяваше, че по-добро място в един отбор от централен полузащитник няма.
— Нали разбираш — говореше той, — централният полузащитник организира нападението, а да организираш нападението, това е истинският футбол.
И Рамбер се съгласяваше, макар винаги да бе играл като център нападател. Разговорът беше прекъснат от радиото, което, след като дълго свири под сурдинка сантиментални мелодии, съобщи, че предната вечер чумата е отнесла сто тридесет и седем жертви. Никой от присъствуващите не прояви вълнение. Конската глава сви рамене и се надигна от мястото си. Раул и Рамбер го последваха.
На раздяла централният полузащитник стисна енергично ръката на Рамбер.
— Казвам се Гонзалес — представи му се той.
Следващите два дни се сториха на Рамбер безконечни. Той посети Рийо и му разказа подробно за своите похождения. После го придружи при посещението му у един болен. Сбогуваха се пред една къща, където докторът се съмняваше, че чумата е влязла. В преддверието се разнесоха стъпки и гласове: уведомяваха семейството за пристигането на лекаря.
— Дано Тару не закъснее — промълви Рийо.
Изглеждаше уморен.
— Много ли бързо се разпространява епидемията? — попита Рамбер.
Рийо отговори, че не е там работата, статистическите данни дори показваха отслабване на темпото, обаче средствата за борба с чумата бяха недостатъчни.
— С материалната част не сме добре — добави той. — Във всички армии по света липсата на материална част, общо взето, се попълва с хора. Но на нас ни липсват и хора.
— Нали пристигнаха лекари и санитари отвън?
— Да — каза Рийо. — Десет души лекари и стотина санитари. На пръв поглед изглеждат много. Всъщност едва стигат при сегашното състояние на нещата. Но ако епидемията се разшири, ще бъдат недостатъчни.
Рийо се заслуша в шума, който идеше от къщата, после се усмихна на Рамбер.
— Да — рече той, — трябва да побързате с вашето заминаване.
По лицето на Рамбер премина сянка.
— Знаете, че не това ме кара да тръгна — промълви той глухо.
Рийо каза, че му е известно, но Рамбер продължи:
— Мисля, че не съм страхлив или поне рядко съм се проявявал като такъв. Имал съм случай да се проверя. Само че някои мисли са ми непоносими.
Докторът го погледна в лицето.
— Пак ще я видите — рече той.
— Може би, но не мога да се примиря с мисълта, че ще трае дълго и през това време тя ще остарее. На тридесет години започва да се старее и трябва да бъде използуван всеки миг. Не зная дали можете да го разберете.
Рийо измърмори, че разбира, но пристигна Тару, силно оживен, и прекъсна разговора.
— Току-що предложих на Панлу да се присъедини към нас.