— И? — попита докторът.
— Размисли и отговори, че е съгласен.
— Радвам се — каза Рийо. — Радвам се, че излезе по-добър от своята проповед.
— С всекиго е така. Трябва само да му дадеш случай — засмя се Тару и смигна на доктора. — Моята работа цял живот е била да създавам на хората случаи.
— Извинете ме — намеси се Рамбер, — трябва да тръгвам.
В четвъртък, деня на срещата, Рамбер застана пред катедралата пет минути преди осем часа. Във въздуха още се чувствуваше прохлада. По небето се носеха бели кълбести облачета, които засилващата се горещина след малко щеше да погълне наведнъж. От изсъхналите морави се издигаше слаба миризма на влага. Иззад къщите на източните квартали слънцето огряваше само шлема на позлатената Жана д’Арк, която красеше площада. Един часовник отброи осем удара. Рамбер направи няколко крачки по площадката пред входа. От вътрешността идеха неясни песнопения, миришеше на изба и на тамян. Внезапно пеенето секна. Десетина дребни фигури, облечени в черно, излязоха от черквата и заситниха към града. Рамбер започна да губи търпение. По широкото стълбище към входа на черквата се изкачваха други черни фигури. Рамбер запали цигара, но веднага я угаси, като се сети, че вероятно не е уместно да се пуши тук.
В осем и четвърт органът на катедралата тихо засвири. Журналистът влезе под мрачните сводове, след като посвикна с мрака, забеляза черните фигури, които бяха минали край него. Стояха накуп в един ъгъл пред нещо като импровизиран олтар, където наскоро бяха поставили статуята на свети Рош, изработена набързо в някое от скулптурните ателиета на града. Коленичили, те изглеждаха още по-дребни и сгърчени, губеха се в дрезгавината, сякаш бяха съсирени части от сянката, петна, сгъстени тук-таме из мъглата, в която плуваха. Над тях органистът изпълняваше безкрайни вариации.
Когато Рамбер излезе навън, Гонзалес се спущаше по стълбите по посока към града.
— Мислех, че вече си си отишъл — рече той. — Редно щеше да бъде.
Обясни, че чакал двамата си приятели на срещата, която им определил недалеч оттук за осем без десет. Останал там двадесет минути, но напразно — не дошли.
— Сигурно се е явила някаква пречка. В нашата работа невинаги всичко върви гладко.
Той предложи да се срещнат отново на другия ден по същото време пред братската могила. Рамбер въздъхна и бутна шапката си назад.
— Не се ядосвай — засмя се Гонзалес, — Помисли си колко комбинации, колко падания, колко тичане има, докато се вкара гол.
В Оран братската могила се намира на единственото място, откъдето се вижда морето, нещо като алея за разходки, която минава край надвисналите над пристанището скали. На другия ден Рамбер пристигна пръв на срещата и зачете внимателно имената на загиналите на полето на честта. Няколко минути по-късно пристигнаха двама души, хвърлиха равнодушен поглед към него и се облакътиха на парапета към морето с вида на хора, погълнати изцяло от гледката на пустото и безлюдно пристанище. И двамата бяха еднакви на ръст, и двамата носеха сини панталони и моряшки фланелки с къси ръкави. Журналистът се отдръпна малко настрани, после седна на една пейка, откъдето можеше да ги разгледа добре. Бяха най-много двадесетгодишни. В този момент забеляза Гонзалес, който идеше към него и се извиняваше за закъснението си.
— Това са нашите приятели — рече той и го поведе към двамата младежи, като му ги представи под имената Марсел и Луи. Те си приличаха много в лицето и Рамбер реши, че са братя.
— И така — рече Гонзалес, — сега се познавате. Остава да се уреди самата работа.
Марсел или Луи, един от двамата, каза, че техният наряд за охрана започва след два дни, ще трае една седмица и те ще трябва да издебнат най-удобния момент. Западната врата се охраняваше общо от четирима пазачи, но другите двама бяха военнослужещи. И дума не ставаше да бъдат посветени. Не можеше да се разчита на тях, пък и това щеше да увеличи разноските. Случваше се обаче някоя вечер двамата колеги да прекарат известна част от нощта в задната стаичка на един бар, те го знаеха къде се намира. Така че Марсел (или Луи) предлагаше на Рамбер да се настани у тях, в съседство с градските врати, и да чака да го извикат. По този начин преминаването ще стане съвсем лесно. Но трябва да се побърза, защото от известно време се говореше, че ще поставят двойни постове вън от града.
Рамбер се съгласи и поднесе от последните си цигари. Онзи от двамата, който още не беше се обадил, попита Гонзалес, дали въпросът с разноските е уреден и не биха ли могли да получат аванс.
— Не — отвърна Гонзалес, — няма защо, той е приятел. Разноските ще се уредят на тръгване.