Уговориха нова среща. Гонзалес предложи да вечерят след два дни в испанската гостилница. Оттам ще могат да отидат в дома на пазачите.
— Ще дойда първата нощ да ти правя компания — рече той на Рамбер.
На другия ден, когато Рамбер се прибираше в стаята си, срещна по стълбите на хотела Тару.
— Отивам при Рийо — рече Тару, — искате ли да дойдете с мене?
— Винаги мисля, че го безпокоя — отговори Рамбер колебливо.
— Не вярвам, говорил ми е много за вас.
Журналистът се позамисли.
— Слушайте — рече той, — ако имате малко време след вечеря, дори и по-късно, елате двамата в бара на хотела.
— Зависи от доктора и от чумата — засмя се Тару.
Все пак към единадесет часа вечерта Рийо и Тару влязоха в малкото тясно барче. Около тридесетина души стояха облакътени пред тезгяха и шумно разговаряха. Дошли от мълчанието на чумавия град, двамата новопристигнали се спряха малко зашеметени. Като видяха, че още се сервират алкохолни питиета, разбраха откъде иде това оживление. Рамбер седеше на високо столче в дъното и оттам им махна с ръка. Тару избута невъзмутимо един шумен съсед и се намести до журналиста. Рийо седна от другата му страна.
— Алкохолът не ви ли плаши?
— Не — отвърна Тару, — напротив.
Рийо вдъхна миризмата на горчиви билки в чашата си. Трудно беше да се разговаря в тая врява, но Рамбер изглеждаше зает изцяло с пиенето. Докторът не можеше още да разбере пиян ли е. Край едната от двете маси, които заемаха останалата част от тясното помещение, седеше флотски офицер, прегърнал едновременно две жени, и разказваше на червендалестия дебеланко насреща си за тифусната епидемия в Кайро.
— Лагери — говореше той, — бяха направили лагери за местното население, с палатки за болните, а наоколо кордон от патрули, които стреляха, щом близки на болните се опитваха да донесат скришом някакви бабешки церове. Жестоко, но правилно.
На другата маса, заета от млади контета, разговорът не се чуваше и се губеше в такта на „Saint James Infirmary“, чиято мелодия се лееше от един закачен на стената високоговорител.
— Има ли какво да се похвалите? — попита Рийо, като повиши гласа си.
— Наближава — отвърна Рамбер. — Може би през седмицата.
— Жалко — извика Тару.
— Защо?
Тару погледна Рийо.
— О — рече докторът. — Тару говори така, защото мисли, че можете да ни бъдете полезен тук. Но аз добре разбирам вашето желание да заминете.
Тару поръча още по една чашка. Рамбер се смъкна от столчето и за пръв път го погледна в очите.
— С какво бих могъл да бъда полезен?
— Ами в нашите санитарни отреди — отговори Тару. като посегна към чашата си, без да бърза.
У Рамбер се появи онова свойствено нему изражение на упорит размисъл и той отново се покачи на столчето си.
— Тия отреди не ви ли изглеждат полезни? — попита Тару, след като отпи от чашата си и загледа внимателно Рамбер.
— Много полезни — каза журналистът и също пи.
Рийо забеляза, че ръката му трепери. Да, положително Рамбер беше съвсем пиян.
На другия ден Рамбер отиде за втори път в испанската гостилница, премина покрай групичка мъже, които бяха изкарали столовете си пред входа и се наслаждаваха на златистозелената вечер, когато горещината почваше вече да намалява. Пушеха лютив тютюн. Вътре гостилницата беше почти празна. Рамбер седна пред масата в дъното, където първия път се срещна с Гонзалес. На сервитьорката заяви, че чака някого. Беше седем и половина вечерта. Малко по малко хората се прибраха вътре и насядаха край масите. Започнаха да им поднасят ядене и прихлупеното помещение се изпълни с тракане на прибори и заглушени разговори. В осем часа Рамбер все още чакаше. Запалиха лампите. Нови посетители се настаниха на масата му. Той си поръча вечеря. В осем и половина беше свършил, без да види нито Гонзалес, нито двамата младежи. Изпуши няколко цигари. Залата постепенно се опразваше. Навън бързо падаше нощ. Влажен полъх откъм морето леко разклащаше завесите на големите прозорци. Когато стана девет часът, Рамбер забеляза, че залата е празна и сервитьорката го гледа учудено. Той плати и излезе. Едно кафене срещу гостилницата беше отворено. Рамбер застана пред тезгяха и започна да наблюдава входа на гостилницата. В девет и половина той си тръгна към хотела, питайки се напразно как да намери Гонзалес, като не знае адреса, и сърцето му се свиваше при мисълта за всички перипетии, които трябваше отново да премине.
В този именно момент, когато край него в нощта профучаваха с голяма бързина болничните коли, той, както призна по-късно пред доктор Рийо, забеляза, че през всичкото това време, погълнат да търси пролука в стената, която се издигаше между него и жена му, беше до известна степен забравил самата нея. Но в същия момент, когато всички пътища към любимата се оказаха отново затворени, той я пожела с такава сила и внезапно усети такава остра болка, че хукна към хотела, за да избяга от пламтящия в него огън, който пареше слепоочията му.