На другия ден много рано сутринта отиде у Рийо, за да го попита как може да намери Котар.
— Нищо не ми остава — рече той, — освен да тръгна отново по същия канал.
— Елате утре вечер — предложи му Рийо. — Тару ме помоли да поканя Котар, не зная защо. Повиках го за десет часа. Вие бъдете тук в десет и половина.
Когато на другия ден Котар пристигна у доктора, завари, че Тару и Рийо говорят за един случай на неочаквано оздравяване в болницата на Рийо.
— Едно към десет. Имал е късмет — казваше Тару.
— Дума да не става! Не е било чума — отсече Котар.
Увериха го, че нямало никакво съмнение в болестта.
— Не може да бъде, щом е оздравял. Знаете не по-зле от мене, че чумата не прощава.
— Изобщо не, но с малко упоритост получават се изненади — отвърна Рийо.
Котар се засмя.
— Едва ли. Чухте ли тазвечерните статистически данни?
Тару погледна рентиера дружелюбно и каза, че знае цифрите — положението действително е сериозно, но какво доказва това? Това доказва, че се налагат още по-крайни мерки.
— Е, че нали ги взехте вече?
— Да, но трябва всеки да ги вземе присърце.
Котар го гледаше, без да разбира. Тару обясни, че твърде много хора стоят бездейни, а епидемията е обща грижа и всеки трябва да изпълни дълга си. Санитарните отреди са открити за всеки.
— Добра идея — забеляза Котар, — но полза никаква. Чумата е прекалено силна.
— Ще узнаем дали е така, след като опитаме всичко — отвърна Тару все със същия търпелив тон.
През време на този разговор Рийо седеше пред бюрото си и преписваше болнични листове. Тару продължаваше да гледа рентиера, който неспокойно шаваше на стола си.
— Защо не дойдете при нас, господин Котар?
Рентиерът скочи оскърбен и взе шапката си.
— Не е за мене работа.
И добави предизвикателно:
— Пък на мен чумата не ми вреди и не виждам защо трябва да се намесвам, за да я спра.
Тару се удари по челото, като че ли внезапно се сети за нещо:
— Ах, вярно, забравих, че иначе щяха да ви арестуват.
Котар трепна силно и се улови за стола, сякаш щеше да падне. Рийо спря да пише и го загледа внимателно.
— Кой ви каза? — извика рентиерът.
Тару се показа учуден:
— Но вие самият! Или поне така сме разбрали ние с доктора.
И тъй като Котар, внезапно задъхан от непреодолима ярост, започна да мънка нещо неразбрано, той добави:
— Не се ядосвайте, Котар! Нито аз, нито докторът ще ви издадем. Вашата история не ни интересува. Пък и никога не сме обичали да се разправяме с полицията. Хайде, седнете.
Рентиерът погледна стола си, поколеба се малко и седна. От гърдите му се изтръгна въздишка.
— Това е стара история, измъкнаха я отново на бял свят — призна той. — Мислех, че са я забравили, но намери се един, който проговори. Повикаха ме и ми казаха да бъда на тяхно разположение, докато приключи анкетата. Разбрах, че в края на краищата ще ме арестуват.
— Нещо сериозно ли е? — попита Тару.
— Зависи как го разбирате. Във всеки случай не е убийство.
— Затвор или каторга?
Котар изглеждаше съвсем сломен.
— Затвор, ако имам късмет…
Но изведнъж заговори с жар:
— Това беше грешка от моя страна. Всеки прави грешки. Но не мога да се примиря с мисълта да бъда вдигнат заради такова нещо, да бъда откъснат от къщата си, от навиците си, от всички познати.
— Затова ли бяхте намислили да се обесите? — попита Тару.
— Да, глупост, разбира се.
Рийо, който дотогава мълчеше, също се обади и каза на Котар, че му е понятно неговото безпокойство, но може би всичко ще се нареди.
— Да, зная, че за момента няма защо да се страхувам.
— Ясно е — заключи Тару, — вие няма да влезете в нашите отреди.
Като мачкаше в ръце шапката си, рентиерът вдигна смутен поглед към Тару:
— Не бива да ми се сърдите.
— Разбира се, не — рече Тару, усмихвайки се, — но постарайте се поне да не разпространявате съзнателно бацила.
Котар възрази, че никога не е пожелавал чумата, тя сама дошла и не той е виновен, ако за момента се явява в негова помощ. И когато Рамбер се показа на вратата, рентиерът тъкмо добавяше разпалено:
— Всъщност смятам, че нищо няма да постигнете.