— Идея е, и то краткотрайна от момента, от който се отвърне от любовта. А истината е, че не сме вече способни за любов. Да се примирим, докторе. Да почакаме да станем способни и ако това не е възможно, да дочакаме общото избавление, без да се правим на герои. Лично аз не се стремя да отида по-далеч.
Рийо се надигна от мястото си тъй, сякаш внезапно бе го обзела голяма умора.
— Имате право, Рамбер, пълно право и за нищо на света не бих искал да ви отклоня от вашето намерение, защото го намирам добро и правилно. Не става въпрос за героизъм в това, което правим, а за честност. Може да ви се стори смешно, но единственият начин да се борим с чумата е честността.
— Какво значи честност? — с най-голяма сериозност попита Рамбер.
— Не зная какво е като общо понятие. Но в моя случаи зная, че означава да си върша добре работата.
— Така ли! — извика Рамбер ядосано. — А аз не зная в какво се заключава моята работа. Може би наистина греша, като избирам любовта.
Рийо се обърна с лице към него.
— Не рече той енергично, — не грешите.
Рамбер ги гледаше замислено.
— Предполагам, че вие двамата нямате какво да загубите при сегашните обстоятелства. По-лесно е да проявите благородство.
Рийо допи чашата си.
— Хайде — рече той, че ни чака работа.
И излезе.
Тару го последва, но при вратата се спря, обърна се и каза:
— Знаете ли, че жената на Рийо се намира в един санаториум на няколкостотин километра оттук?
Рамбер се сепна изненадан, но Тару беше вече излязъл.
На другия ден още рано-рано Рамбер се обади по телефона на доктора:
— Ще ме приемете ли да работя с вас, докато намеря начин да напусна града?
След кратко мълчание на другия край на жицата се чу:
— Да, Рамбер. Благодаря ви.
III
Така в продължение на цяла седмица затворниците на чумата се бореха, както можеха. Някои от тях, като Рамбер например, успяваха, както изглежда, да си въобразят, че действуват като свободни хора и могат още да избират. Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история — чумата и споделени от всички чувства. Най-силното от тях беше разлъката и изгнаничеството със свързаните с тях страх и бунт. Ето защо разказвачът смята за уместно да опише общото положение, като го илюстрира с буйствата на живите, погребенията на мъртвите и страданията на разделените влюбени в разгара на жегата и епидемията.
Към средата на описваната година излезе вятър, който духа дни наред над чумавия град. Оранските жители се боят особено много от вятъра, защото той не среща естествена преграда по платото, където е застроен градът, и вилнее по улиците с всичка сила. След дългите сухи месеци, когато нито капка вода не беше разхладила града, всичко се покри със слой сива пепел, която вятърът разнасяше. Той вдигаше облаци прах и хартии, полепвайки ги по краката на все по-редките минувачи. Те бързаха по улиците приведени напред, закрили уста с ръка или с носна кърпа. Вечер вместо шумни компании, които се мъчеха да продължат колкото може повече тези дни, всеки от които можеше да бъде последен, срещахме малки групички, забързани към къщи или към някое кафене, така че напоследък при мигновено настъпващия мрак улиците скоро опустяваха и само вятърът продължаваше да вие, без да спира. От разбуненото невидимо море идеше миризма на сол и на водорасли. И тогава този град, опустял, побелял от прах, напоен с морски дъх, целият кънтящ от воя на вятъра, започваше да стене като прокълнат остров.
До този момент чумата опустошаваше най-вече крайните квартали, където населението беше по-гъсто и удобствата по-малки. Но изглежда, че изведнъж тя се приближи и се настани и в централните търговски квартали. Хората обвиняваха вятъра, смятаха, че той разнася заразата.
— Разбърква картите — казваше директорът на хотела.
Тъй или иначе, когато нощем жителите от центъра на града започнаха да чуват все по-често и по-често съвсем близо под прозорците звънчето на болничните коли, което разнасяше печалния и безстрастен зов, знаеха, че техният ред е дошъл.
Някой дори подхвърли идеята да се изолират силно пострадалите квартали и излизането от тях да се разреши само за ония, чиито служби са крайно необходими. Но живеещите там сметнаха тази мярка като несправедливост, насочена специално срещу тях, и гледаха на жителите на останалите квартали като на свободни хора. В замяна на това пък последните при трудни моменти намираха утеха в мисълта, че другите са още по-малко свободни от тях. „Има и по-тежък затвор от моя“ — тая фраза изразяваше тогава единствената възможна надежда.