Горе-долу по това време се увеличиха и пожарите, най-вече в увеселителните квартали, при западните врати на града. Сведенията гласяха, че някои лица излезли от карантината и влудени от скръб и мъка, подпалвали сами къщите си, като си въобразявали, че по този начин изгарят чумата. Трудно беше да се вземат мерки срещу тия прояви, които не бяха редки и по причина на силния вятър излагаха цели квартали на опасност. След като властите бяха уверявали безуспешно гражданството, че извършеното от тях обеззаразяване на къщите е достатъчно да отстрани всяка опасност, наложи се да прибягнат до строги наказания срещу такива невинни подпалвачи. И несъмнено, не мисълта за присъдата стъписа тогава тези нещастници, а увереността на всички наши съграждани, че всяко наказание със затвор е равнозначно на смъртна присъда, защото в градския затвор хората измираха масово. Разбира се, такова убеждение не беше лишено от основание. По понятни причини чумата се нахвърляше с най-голямо настървение върху ония, които живееха групово: войници, монаси или затворници. Защото въпреки изолирането на някои задържани всеки затвор представлява общежитие и обстоятелството, че в нашия градски затвор пазачите наред със затворниците платиха данък на болестта, го доказва най-добре. От гледището на чумата всички, от директора до последния затворник, бяха осъдени и за пръв път може би в тъмницата царуваше пълна справедливост.
Напразно властите се опитваха да въведат някаква йерархия в това общо изравняване, замисляйки да наградят затворническите пазачи, умрели при изпълнение на служебните си задължения. При обявеното обсадно положение можеше до известна степен да се приеме, че затворническите пазачи са мобилизирани, затова им дадоха посмъртно военни медали. От страна на затворниците нямаше протест, но военните не погледнаха с добро око на това и справедливо забелязаха, че може да настъпи нежелателно объркване в общественото мнение. Отдадоха им право и решиха, че най-добре ще бъде да награждават умрелите пазачи с медала на епидемията. Но по отношение на първите грешката беше вече сторена, да им се отнеме даденото отличие, не можеше, а военните продължаваха да държат на своето. От друга страна, медалът на епидемията нямаше същото морално въздействие, както военният, понеже през време на епидемия беше нещо съвсем обикновено да получиш такъв род отличие. Така че всички останаха недоволни.
Нещо повече, затворническата администрация не можа да действува, както действуват манастирските власти, а още по-малко, както военните. Монасите от двата манастира бяха пръснати из града и временно настанени в набожни семейства. Войниците пък при първа възможност излизаха на малки групи от казармите и отиваха на гарнизон в училища или в обществени сгради. И така болестта, която привидно тласкаше гражданите към солидарност на обсадени, разбиваше същевременно традиционните групировки и връщаше индивидите към първоначалната им самотност. Това причиняваше объркване.
Не беше чудно, че всички тези обстоятелства, прибавени към силния вятър, възпламеняваха и някои умове. Градските врати бяха нападнати неколкократно нощно време, но този път от малки въоръжени групи. Размениха се изстрели, имаше ранени, а неколцина успяха да избягат. Тогава засилиха охранителните постове и на подобни опити твърде бързо се сложи край. Но това се оказа достатъчно да се отприщи революционната струя, която предизвика насилнически действия. Ограбени бяха някои опожарени или запечатани от санитарните власти къщи. Откровено казано, едва ли би могло да се допусне, че тези действия са били предумишлени. В повечето случаи някаква неочаквана причина подтикваше достопочтени дотогава люде към осъдителни постъпки, които тутакси намираха подражатели. Имаше и безумни, които се хвърляха в пламтящата къща пред очите на самия замаян от нещастието собственик. И понеже нещастникът оставаше безучастен, примерът на първите биваше последван и от други зрители и не след дълго, нарамили мебели или други вещи, в тъмната улица по всички посоки се разбягваха сенки, на които догарящият огън и заграбеният товар придаваха уродливи очертания. Инциденти от тоя род именно принудиха властите да решат, че положението при чума е равнозначно с обсадно положение и да приложат произтичащите от него мерки. Разстреляха двама крадци, но този факт едва ли произведе впечатление на останалите, защото при толкова много смърт тези две екзекуции минаха незабелязани — като капка в морето. И действително подобни сцени станаха често явление, а намеса от страна на властите не се забеляза. Единствената мярка, която, изглежда, развълнува гражданите, беше въвеждането на полицейски час. След единадесет часа вечер градът окаменяваше, потънал в пълен мрак.