Къщите и правите улици се простираха през лунните нощи, без тъмната сянка на някое дърво да наруши тяхната белота, без стъпката на някой минувач или кучешкият лай да смути техния покой. Големият безмълвен град се превръщаше тогава в подредени масивни и безжизнени кубове и само мълчаливите статуи на забравени благодетели или забележителни мъже, замръзнали завинаги в бронза, се опитваха с условните си каменни или металически лица да дадат жалка представа за човека, когото изобразяват. Тези тромави идоли стърчаха по замрелите пресечки на улиците под тежкия небесен похлупак като бездушни зверове, олицетворяващи неподвижното царство, в което бяхме попаднали, или най-малкото неговия последен стадий гробище, където чумата, камъкът и нощта щяха да накарат да замлъкне всеки глас.
Нощ цареше и в сърцата и нито истините, нито легендите, разпространявани за разните погребения, не можеха да успокоят нашите съграждани. Защото налага се да поговорим за погребенията и разказвачът се извинява за това. Той предугажда упрека, който биха могли да му отправят, но единственото му оправдание е, че през всичкото това време имаше погребения и в изместен смисъл се чувствува задължен, както всички свои съграждани, да се занимава с погребенията. Не че кой знае колко му са приятни такива церемонии, защото предпочита, напротив, обществото на живите, например плажовете. Но къпането в морето беше забранено, а обществото на живите се боеше, че постепенно ще бъде заставено да отстъпи първенството на обществото на мъртвите. Такива бяха безспорните изгледи. Разбира се, никой не ви пречи да се направите, че не виждате очевидността, да си затворите очите и да я отречете, но тя има страшна сила и в края на краищата винаги се налага. Опитайте се например да отречете погребенията в деня, когато ваши обични близки трябва да бъдат погребани.
И тъй, характерно за нашите погребения в началото беше бързината. Формалностите бяха опростени, а погребалният церемониал въобще премахнат. Болните умираха вън от семействата си и тъй като забраниха нощните бдения, умрелият вечер прекарваше нощта сам, а починалите през деня биваха погребвани незабавно. Уведомяваха, разбира се, семейството, но в повечето случаи близките не можеха да дойдат, защото обикновено се намираха под карантина. Ако пък семейството живееше отделно, то пристигаше в посочения час, тоест в момента на тръгването за гробищата, и заварваше тялото вече измито и сложено в ковчег.
Да предположим, че наблюдаваме тези формалности в допълнително откритата болница, чийто управител беше доктор Рийо. Дворът на училището имаше изход зад главното здание. Ковчезите стояха в голям килер, извеждащ към коридора. Когато роднините пристигаха, намираха в коридора само един затворен ковчег. Веднага се пристъпваше към по-важна работа, тоест главата на семейството подписваше документите. После натоварваха тялото на кола или фургон, или голяма, приспособена за целта линейка. Роднините се качваха в някое от все още работещите таксита и колите потегляха с пълна скорост по странични улици към гробищата. При вратите полицаите спираха шествието, удряха печат върху официалния пропуск, без който не можеше да се получи така нареченото последно жилище, отдръпваха се и колите се нареждаха пред един квадрат от много гробове, очакващи да бъдат запълнени. Телата се опяваха там, защото погребалните церемонии в църквите бяха преустановени. Докато свещеникът четеше молитви, изваждаха ковчега, превързваха го и го повличаха; той се плъзгаше, докато опре дъното на гроба, тогава свещеникът размахваше ръсилото и първата лопата пръст прокънтяваше върху капака. Линейката си тръгваше малко преди това, за да отиде на дезинфекция, и под заглъхващия кънтеж на лопатите пръст роднините пак се напъхваха в таксито. След четвърт час си бяха вкъщи.
И така, всичко се извършваше с максимална бързина и с минимален риск. Затова няма съмнение, че особено в началото близките бяха оскърбени в естествените си чувства. Но през време на чума такива съображения не се вземат под внимание: всичко се принася в жертва на общата сигурност. Впрочем, ако в началото тази практика се отразяваше зле върху духа на населението, защото всеки, без да го съзнава, желае да бъде погребан прилично, по-късно, когато проблемът за продоволствието стана труден, интересът на гражданите се насочи към по-належащи грижи. Погълнати от опашките и исканията, които трябваше да правят, и от формалностите, които трябваше да изпълняват, за да осигурят продоволствието си, хората нямаха време да помислят как измират другите край тях и каква смърт очаква и тях самите. Така че материалните затруднения, които трябваше да бъдат беда, се оказаха по-късно благотворни. И всичко щеше да бъде за добро, ако, както видяхме, епидемията не беше се разширила.