Ковчезите започнаха да не достигат, липсваше платно за покров, място в гробищата също. Трябваше да се помисли. Най-просто, а и най-резултатно им се стори да слеят церемониите и при нужда неколкократно да пътуват между болницата и гробищата. Подведомствената на Рийо болница например разполагаше в момента с пет ковчега. Щом се напълваха, натоварваха ги на линейката. На гробищата ги изпразваха, слагаха посивелите като стомана тела на носилки и ги нареждаха под един приспособен за този случай навес. Ковчезите напръскваха с антисептичен разтвор, връщаха ги отново в болницата и процедурата се подновяваше толкова пъти, колкото беше необходимо. Организацията се оказа твърде добра и префектът беше доволен. Той дори каза на Рийо, че все пак така е по-добре, отколкото количките с мъртъвци, теглени от негри, както ги описват летописите за предишните чумни епидемии.
— Да — отвърна Рийо, — погребението е същото, само че сега водим регистри. Напредъкът е безспорен.
Въпреки тези успехи на администрацията неприятният характер на сегашните формалности принуди префектурата да отстрани роднините от церемонията. Допущаха ги само до вратата на гробищата, и то неофициално. Защото последният етап от погребалната церемония беше малко нещо променен. В дъното на гробищата на едно празно място, обрасло със сакъзови дръвчета, бяха изкопали две широки ями — едната за мъжете, другата за жените. В това отношение администрацията спазваше необходимото приличие и чак много по-късно по силата на обстоятелствата тази последна свенливост изчезна — започнаха да погребват безредно едни връз други мъже и жени, без да се съобразяват с благопристойността. Добре, че тази крайна мярка беше приложена едва в последните дни на бедствието. В разглеждания от нас период съществуваха отделни гробове и префектурата държеше на това разделяне. В дъното на всяка яма вреше и димеше дебел пласт негасена вар. Купчина от същата вар, стоварена до самия край на дупката, пущаше мехурчета, които се пукаха на открито. Когато линейката приключеше рейсовете си, вдигаха носилките поред и пущаха едно до друго в ямата голите, леко сгърчени тела, като веднага ги покриваха с вар, после със земя, но само до известна височина, за да остане място за новите гости. На другия ден повикваха близките да се подпишат в един тефтер — в това се състоеше разликата между хората и кучетата например: тук винаги можеше да се направи справка.
За всички тези операции трябваше персонал и винаги бяха застрашени от недостиг. Мнозина от болногледачите и гробарите, които в началото бяха редовни служещи, а по-късно случайни лица, измряха от чума. Каквито и предпазни мерки да се вземаха, все един ден се заразяваха. Но като поразмислеше човек, ставаше му чудно, че през всичкото това време за тая работа никога не липсваха хора. Имаше един критичен момент малко преди чумата да стигне кулминационната си точка, и тревогата на доктор Рийо тогава беше напълно основателна. Нямаше нито достатъчно квалифициран персонал, нито достатъчно общи работници. Но когато чумата наистина завладя целия град и разстрои стопанския живот, крайностите, до които тя стигна, имаха и положителна страна, защото се появиха значителен брой безработни. В повечето случаи те не успяваха да попълнят нуждата от квалифицирани кадри, но колкото за гробарите, винаги му се намираше леснината. От този момент бедствието стана по-силно от страха, още повече, че работата се заплащаше съответно на риска. Санитарните служби разполагаха със списък на желаещи, които извикваха поред на номерата, щом се овакантеше някое място, и те не закъсняваха да се явят, стига само през това време да не бяха овакантили и те самите местата си. Така че префектът, който дълго се колеба дали да използува за такъв вид работа осъдените за определен срок или до живот, можа да избегне тази крайна мярка. Докато съществуваха безработни, можеше да се почака.
До края на месец август нашите съграждани можаха криво-ляво да бъдат отвеждани до тяхното последно жилище, ако не прилично, то поне с известен ред, за да е спокойна съвестта на администрацията, че си е изпълнила задълженията. Налага се обаче малко да изпреварим събитията, за да изброим мерките, до които стана нужда да се прибегне в последно време. След месец август чумата се задържа на едно равнище, жертвите й далеч надминаха възможностите на нашето гробище. Събориха част от стените, разчистиха за мъртъвците празно място върху околните парцели, но и то не стигна: трябваше незабавно да се търси друго разрешение. Най-напред решиха да погребват нощем по този начин се освобождаваха от някои условности: товареха колкото е възможно повече тела в линейките. И неколцината минувачи, закъснели из крайните квартали след загасването на светлината въпреки заповедта или пък попаднали там по служба, срещаха понякога дълги бели болнични коли, които летяха с пълна скорост и изпълваха с глух грохот пустите, безлюдни улици. Хвърляха набързо телата в ямите. Още непаднали, и върху лицата плисваха лопати с вар, пръстта ги покриваше безразборно във все по-дълбоките трапове.