Не след дълго властите се видяха принудени да търсят още простор. С постановление на префектурата всички места, закупени за вечни времена, бяха иззети и изровените от гробовете останки изпратени в пещта на крематориума. В скоро време стана нужда да изгарят в крематориума и починалите от чума. Но тогава се наложи да бъде използувана старата пещ, която се намираше на изток, вън от градските врати. Преместиха по-надалеч охранителния патрул, а един общински чиновник улесни задачата, като даде идеята да се използуват трамваите, които по-рано минаваха по крайбрежния склон, но сега бяха спрени. За целта преустроиха вътрешността на ремаркетата и мотрисите, като махнаха седалките и издигнаха трамвайната линия до пещта, които се превърна в крайна спирка.
В края на лятото, както и през целия дъждовен период, можеха да се наблюдават посред нощ чудновати шествия от трамваи без пътници, които се клатушкаха по крайбрежието. За гражданите не остана тайна какво представляват те. И макар излазът към вълнолома да беше заварден от караул, групички успяваха доста често да се промъкнат до скалите, надвиснали над морските вълни, и да хвърлят цветя върху преминаващите трамваи. И те дълго скрибуцаха в лятната нощ с товара си от цветя и мъртъвци.
На първо време всяка сутрин над източните квартали се разстилаше гъст, зловонен дим. По мнението на всички лекари тези макар и неприятни изпарения не можеха да навредят никому. Но жителите от засегнатите квартали веднага заплашиха, че ще се изселят оттам, защото бяха убедени, че чумата пада върху главите им, така че се наложи посредством цяла система от сложни канализации да отклонят дима. Тогава гражданите се успокоиха. Само при силен вятър от изток се носеше слаба миризма и им напомняше, че властвува нов закон и че пламъците на чумата поглъщат ежедневния данък на града.
Ето до какви крайности достигна епидемията. За щастие тя не се разпростря повече, защото иначе изобретателността на нашите институции, разпоредбите на префектурата, та дори и капацитетът на пещта щяха да бъдат надминати. Рийо знаеше, че в такъв случай се предвиждат отчаяни мерки, като например изхвърляне на труповете в морето, и ясно си представяше отровната пяна, плувнала над синята вода. Знаеше също, че ако смъртността продължи да расте, никаква организация, колкото и съвършена да бъде тя, няма да устои, че хората ще умират на купища и ще гният по улиците въпреки усилията на префектурата, че градът ще бъде свидетел как по площадите умиращите се вкопчват в живите, тласкани от оправдана омраза и от глупава надежда.
Тези очевидни истини или опасения поддържаха у нашите съграждани чувството за изгнаничество и разлъка. Затова разказвачът отлично знае колко е жалко, че не може да разкраси повествованието си с нещо ефектно, например с някой ободрителен герой или с някоя блестяща постъпка, каквито срещаме в старите легенди. То е, защото в бедствието няма нищо ефектно и поради самата си продължителност, ако щете, големите злочестини стават еднообразни. В спомените на всички, които са ги изживели, ужасните чумни дни не изглеждат като величествени и жестоки пламъци, а приличат по-скоро на непрекъснато тъпчене, което смазва всичко по пътя си.
Не, чумата нямаше нищо общо с величавите патетични картини, които преследваха доктор Рийо в началото на епидемията. Преди всичко тя означаваше разумно и безупречно администриране, добра организация. Тъй че, в скоби казано, за да не изопачи събитията и най-вече за да не изневери на себе си, разказвачът се постара да бъде обективен. Той не пожела да промени почти нищо чрез ефектите на изкуството, като се ограничи само до елементарните изисквания на един що-годе свързан разказ. И пак обективността му повелява да заяви сега, че макар най-голямото страдание по него време, най-дълбокото, най-общото да идеше от разлъката, за която се налага да направим ново добросъвестно описание при този стадий на чумната епидемия, все пак не ще сбъркаме, ако кажем, че това страдание беше загубило вече нещо от своята патетичност.