Дали нашите съграждани, ония поне, които най-много страдаха от разлъката, свикваха вече с положението? Няма да бъде съвсем правилно да твърдим това. Би било по-точно, ако кажем, че те измършавяваха както физически, така и нравствено. В началото на чумата много живо си представяха далечното скъпо същество и тъгуваха. Но макар в паметта им да изпъкваше ясно любимото лице, смехът му, денят, който по-късно преценяваха като щастлив, мъчно можеха да си представят какво прави той или тя в същия този миг тъй далеч от тях. С една дума, паметта беше жива, но въображението не достигаше. При втория стадий на чумата загубиха и паметта. Не че бяха забравили лицето, но то бе станало безплътно, не го носеха в себе си, а това беше, кажи-речи, същото. И докато през първите седмици бяха склонни да се оплакват, че любовта им предлага само сенки, впоследствие забелязаха, че тези сенки стават още по-безплътни и губят дори най-бледите цветове, които споменът пазеше за тях. В края на дългата раздяла не си представяха вече моментите на близост и се чудеха как е било възможно да живее до тях друго същество, което да могат да докоснат, когато пожелаят.
В това отношение те бяха се подчинили на закона на чумата, който не беше кой знае колко сложен, но ефикасен. Никой от нас не изживяваше вече силни вълнения. Чувствата на всички ни бяха равни.
— Време е да свърши всичко това — говореха нашите съграждани, защото в периоди на голяма напаст е естествено да се желае краят на общото страдание и защото те действително желаеха това да свърши. Но тези думи се произнасяха без жар и без острото първоначално чувство, продиктувани само от някои все още ясни, но вече поизбледнели основания. След дивите пориви от първите седмици настъпи униние, което погрешно бихме взели за примирение, но все пак беше временно отстъпление.
Нашите съграждани тръгнаха в крак, приспособиха се, така да се каже, защото нямаше как другояче. Разбира се, все още се чувствуваха нещастни, страдаха, но не вече с такава острота. Впрочем доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние. По-рано разделените не бяха напълно нещастни, в тяхното страдание имаше някакъв светъл лъч, който след това угасна. Сега човек можеше да ги види по ъглите на улиците, из кафенетата или у приятели, безстрастни и разсеяни, с такъв отегчен вид, че поради тях целият град заприлича на чакалня. Ония, които имаха професия или служба, я изпълняваха през време на чумата грижливо, но без въодушевление. Всички станаха скромни. За пръв път разделените заговориха за своите отсъствуващи близки охотно, служеха си с общоприетия език и започнаха да се отнасят към своята разлъка както към статистическите данни за епидемията. Ако дотогава настървено отделяха личното си страдание от общото бедствие, сега допущаха смешението. Без спомени и без надежди, те живееха с настоящето. Всичко се превръщаше в настояще. Трябва да подчертаем, че чумата беше отнела у всички способността за любов и дори за приятелство. Защото любовта се нуждае от малко бъдеще, а ние имахме на наше разположение само мигове.
Разбира се, нищо не бива да се взема в абсолютен смисъл. Ако приемем, че разделените изпаднаха в такова състояние, правилно би било да добавим, че не всички стигнаха до него едновременно и че веднъж възприели това ново държане, проблясъци, възпоминания и внезапни прозрения изостряха още по-мъчително подновената чувствителност на потърпевшите. Достатъчно беше в момент на разтуха да замислят някой план, сякаш чумата вече е отминала. Достатъчно беше да усетят ненадейно по силата на някакво благоволение убождането на безпричинна ревност. Други пък излизаха от своята вцепененост, внезапно се оживяваха през някои дни на седмицата, обикновено в неделя и в събота следобед, защото тези дни са били посветени на обичайни занимания с отсъствуващия. Или пък ги обземаше надвечер тъга с някакво предчувствие, невинаги основателно, че спомените ще ги завладеят. Този вечерен час, който за вярващите е час за проверка на съвестта, е особено тежък за затворника или изгнаника, защото той трябва да проверява нищото. Миг недоумение, после пак безразличие, те се затварят в чумата.
Ставаше вече ясно, че трябва да се откажат от най-съкровеното в себе си. Докато в началото на епидемията бяха учудени колко голям брой дреболии са важни за тях, а не значат нищо за другите — и това ги убеждаваше, че съществува личен живот, — сега, напротив, интересуваха се само от онова, което интересуваше другите, нямаха други мисли освен общите, а самата им любов им изглеждаше отвлечена. До такава степен бяха се предали на чумата, че се надяваха само на нейния вечен сън и често се улавяха в такава мисъл: „Да наберат по-скоро жлезите, че да се свърши.“ Но те спяха вече в действителност и цялото това време не беше нищо друго освен един дълъг сън. Градът беше населен с будни спящи, които се изтръгваха от своята съдба само в редки случаи, когато нощем привидно затворената рана внезапно се отваряше. И стреснати в съня си, те опипваха разсеяно подлютените й ръбове, намирайки мигом отново страданието, внезапно подмладено, а заедно с него разстроения лик на своята любов. На сутринта се връщаха към чумата, сиреч към навика.