Но, ще попита някой, как изглеждаха на вид тия разделени хора? Много просто, в тях нямаше нищо особено. Да, ако щете, приличаха на всички останали, съвсем обикновени на вид. Равнодушни или обхванати от детинско оживление, както всички в града. Загубиха критичното си отношение, като го замениха с привидно хладнокръвие. Можехме да видим например как най-интелигентните измежду тях даваха вид, че търсят из вестниците или в радиопредаванията някакво уверение за скорошния край на чумата, че хранят призрачни надежди, че изпитват неоснователни опасения, когато четат писаните малко случайно разсъждения на някой прозяващ се от скука журналист. През останалото време пиеха бирата си и лекуваха своите болни, мързелуваха или се съсипваха от работа, подреждаха болнични листове или пущаха грамофонни плочи, без да се различават иначе помежду си. С други думи, върху нищо не се замисляха. Чумата бе унищожила това, за което заслужаваше да се мисли. Никой вече не се интересуваше за качеството на дрехите или храните, които купуваше. Приемаха, без да избират.
В заключение трябва да кажем, че разлъчените нямаха вече онова странно преимущество, което в началото ги предпазваше — бяха загубили любовния си егоизъм и облагите, произтичащи от него. Сега положението стана ясно, бедствието ни засягаше до един. И така, всички ние, които живеехме сред изстрелите, които плющяха по градските врати, и печатите, които съпътствуваха нашия живот и нашата смърт, сред пожарищата и болничните листове, сред ужаса и формалностите, обречени на отвратителна, но зарегистрирана смърт, сред ужасяващите изпарения и невъзмутимите звънчета на болничните коли, ние се хранехме с изгнаническия хляб, очаквайки, без да съзнаваме, вечното събиране и вечния покой. Нашата любов несъмнено беше още в нас, но чисто и просто вече безполезна, тежка за носене, безжизнена и безплодна като престъплението или присъдата. Тя се беше превърнала вече само в безнадеждно търпение и упорито очакване. Затова поведението на някои наши съграждани напомняше дългите опашки пред магазините за хранителни стоки из четирите краища на града. И тук срещахме същото примирение, същото кротко търпение, едновременно безгранично и лишено от илюзии. Това чувство, взето в хиляда пъти по-голям мащаб, би ни дало разлъката, защото тя е друг вид глад, и то ненаситен.
Но за да имаме точна представа за душевното състояние на разделените от чумата, би трябвало да си припомним прашните златисти вечери, които се спущаха върху лишения от дървета град, когато по улиците се разливаха потоци от хора. Тогава изглеждаше странно, че към огрените от последните слънчеви лъчи тераси достигаше не грохот на превозни средства и машини — този естествен говор на градовете, — а само необятният ропот от стъпки и глухи гласове, скръбното плъзгане на хиляди подметки, придружено от плющенето на бича в натежалото небе, безконечно и задушаващо тъпчене, което постепенно изпълваше целия град и вечер след вечер даваше най-верен и най-печален израз на сляпата настойчивост, която заместваше тогава в нашите сърца любовта.
IV
През месеците септември и октомври градът беше се огънал здраво под тежестта на чумата. И понеже споменахме за трополене на човешки стъпки, трябва да кажем, че през тия безконечно дълги седмици няколкостотин хиляди души все още тъпчеха из улиците. Облаци, жега, дъжд следваха едно след друго. Ята от скорци и дроздове долитаха безшумно от юг, виеха се високо и заобикаляха града, сякаш бичът, за който говори Панлу, чудноватият камшик се въртеше със свистене над къщите и ги прогонваше. В началото на октомври проливни дъждове измиха улиците. През всичкото това време нямаше нищо друго освен това необятно трополене.