Тогава Рийо и неговите приятели разбраха до каква степен са уморени. Санитарните доброволци просто не можеха да издържат вече на тая умора. Доктор Рийо забелязваше у себе си и у приятелите си едно засилващо се безразличие. Например същите хора, които дотогава бяха проявявали жив интерес към всички новини около чумата, престанаха да се интересуват от тях. Рамбер, натоварен да ръководи временно един от карантинните пунктове, помещаващ се отскоро в неговия хотел, бе осведомен отлично за броя на лицата, поставени под негово наблюдение. Знаеше до най-малките подробности как действува създадената от него организация за незабавното изолиране на ония, които неочаквано даваха признаци, че са заболели. Помнеше всички статистически данни за въздействието на серума върху карантинираните. Обаче не беше в състояние да каже колко жертви взема седмично чумата и дали напредва или отстъпва. А при това той се надяваше да се измъкне от града в близко бъдеще.
Колкото за другите, те бяха погълнати от работа ден и нощ и нито четяха вестници, нито слушаха радио. Когато им съобщаваха някакви данни, даваха вид, че се интересуват, а всъщност ги посрещаха с онова разсеяно безразличие, каквото смятаме, че изпитват участниците в продължителни войни, които, изтощени от боевете, заети само от всекидневните си задължения, не очакват вече нито последното сражение, нито деня на примирието.
Гран продължаваше да прави наложените от чумата изчисления, но сигурно и той не би могъл да посочи общите резултати. Противно на Тару, Рамбер и Рийо, явно издръжливи на умората, той беше човек с крехко здраве. А той съчетаваше служебните си задължения в кметството, секретарстването при Рийо и своите вечерни занимания. Така че беше постоянно преуморен и се крепеше само от две-три натрапчиви идеи, например как след чумата ще се отдаде поне за една седмица на пълна почивка и после ще заработи така, че да стигне до „шапки долу". Поддаваше се на внезапни разнежвания и в такива случаи разказваше на Рийо за Жан, питаше се къде ли е в този момент тя и дали, като чете вестниците, мисли за него. С него именно един ден Рийо се улови с изненада, че говори за жена си като за нещо най-обикновено, което никога дотогава не беше правил. Тъй като се съмняваше в успокоителните известия на жена си, той реши да прати телеграма до главния лекар на санаториума, където тя се лекуваше. В отговор получи съобщение, че състоянието на болната се е влошило и уверение, че ще бъде сторено всичко, за да се спре развитието на болестта. Новината не бе споделил с никого и само преумората му обясняваше, че можа да я довери на Гран. След един разговор за Жан, чиновникът беше го запитал как е жена му и Рийо му разказа.
— Знаете, че това сега се лекува много успешно — успокои го Гран.
Рийо потвърди и добави, че раздялата започва да става прекалено дълга, че ако беше се грижил сам за жена си, може би тя щеше да надвие болестта, а сега сигурно се чувствува съвсем самотна. После млъкна и на въпросите на Гран отговаряше уклончиво.
Другите бяха в същото състояние. Тару се държеше повече, но бележките му показват, че макар и любознателността му да бе все така задълбочена, нейният обсег бе намален. През целия този период той сякаш се интересуваше само от Котар. След като превърнаха хотела в карантинен пункт, Тару се премести у Рийо и вечер, когато Гран или Рийо съобщаваха резултатите, почти не обръщаше внимание. Бързаше да насочи разговора към дребните случки в живота на града — главно те го занимаваха.
Що се отнася до Кастел, той дойде един ден, за да съобщи на доктора, че серумът е готов. Решиха да го опитат най-напред върху момчето на господин Отон, което току-що бе постъпило в болницата в безнадеждно състояние. Рийо тъкмо съобщаваше последните данни за смъртността, когато забеляза, че старият му приятел бе дълбоко заспал в креслото. И пред това лице, подмладявано обикновено от благото и насмешливо изражение, а сега внезапно отпуснато, с полуотворени устни, от които се стичаше слюнка, лице, издаващо изтощение и старост, гърлото на Рийо се сви.
От подобни прояви на слабост можеше да съди и за своята умора. Губеше контрол над чувствителността си. Обуздана повечето пъти, закоравяла и пресъхнала, тя от време на време избликваше и той изживяваше вълнения, които не можеше да овладее. Единствената му защита беше да се приюти в тази закоравялост и да стегне възела около сърцето си. Знаеше, че това ще му помогне да продължи. За останалото не си правеше много илюзии, а и умората му отнемаше илюзиите, които все още пазеше. Защото бе убеден, че за известно време, не се знаеше докога, той всъщност не лекуваше. Ролята му се свеждаше до поставяне на диагнозата. Да открие, да види, да опише, да зарегистрира, след това да осъди на смърт — в това се заключаваше задачата му. Жени го сграбчваха за ръцете и пищяха: „Докторе, дайте живот на мъжа ми!“ Но той не беше отишъл да дава живот, отишъл бе да се разпореди за отстраняването на болния. Каква полза от омразата, която четеше по лицата? „Вие нямате сърце!“ — бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?