— Нали си спомняте за мене? — говореше той. — Но този път се отнася за другиго. Елате бързо, случи се нещо с моя съсед.
Гласът му се прекъсваше от вълнение. Рийо се сети, че трябва да види вратаря, но реши да се отбие при него после. Няколко минути по-късно той влизаше в една ниска къща на улица Федерб в един от крайните квартали. По хладното вонящо стълбище го пресрещна Жозеф Гран, чиновникът. Беше човек на около петдесет години, с жълти мустаци, висок, прегърбен, с тесни рамене и мършави крайници.
— По-добре е сега — рече той, като слезе до Рийо, — но бях се уплашил, че свършва.
Той се изсекна. На втория и последен етаж върху вратата вляво Рийо прочете написано с червен тебешир следното: „Влезте, аз се обесих.“
Влязоха. Въжето се спускаше от висящата лампа над един прекатурен стол, масата беше бутната в единия ъгъл. Но клупът на въжето беше празен.
— Откачих го навреме — разказваше Гран, който сякаш винаги търсеше думите си, макар да говореше на най-прост език. — Тъкмо излизах и чух шум. Когато видях написаното на вратата, как да ви кажа, помислих, че е шега. Но той издаде някакво особено стенание, бих казал дори, зловещо.
И като се почеса по главата, добави:
— Според мен процедурата е била доста мъчителна. Разбира се, аз влязох.
Отвориха една врата и се озоваха в светла, но бедно наредена стая. Нисък, възпълен човек лежеше върху железен креват. Дишаше учестено и ги гледаше с кървясали очи. Докторът се спря. Стори му се, че дочу в промеждутъците на това дишане мише цвъртене. Но из ъглите не мърдаше нищо. Рийо се доближи до леглото. Човекът не беше паднал от много високо, нито внезапно, затова гръбнакът му бе останал здрав. Разбира се, беше малко задушен. Налагаше се рентгенова снимка. Докторът направи камфорова инжекция и каза, че след няколко дни всичко ще му мине.
— Благодаря, докторе — рече човекът запъхтян.
Рийо запита Гран дали е предупредил полицията и чиновникът се смути.
— Не — рече той, — о, не. Помислих, че най-належащото е…
— Разбира се — прекъсна го Рийо, — аз ще се погрижа.
Но в този момент болният се размърда, надигна се и леглото и заяви, че се чувствува добре, затова няма защо да си правят труд.
— Успокойте се — каза Рийо. — Няма да има последствия, повярвайте ми, но аз съм длъжен да съобщя.
— О! — промълви болният.
Отпусна се назад и заплака, хълцайки. Гран постоя малко, поопипа мустака си, после се доближи до леглото.
— Хайде, хайде, господин Котар. Помъчете се да разберете. Могат да потърсят отговорност от доктора. Ами ако ви обземе желание да повторите опита!..
Но Котар отговори през сълзи, че няма да повтори, че го е направил в момент на обезумяване и че желае само да го оставят на мира. Рийо пишеше рецепта.
— Разбрано — рече той. Да не говорим повече, ще мина пак след два-три дни. Но не правете глупости.
На стълбището Рийо заяви на Гран, че е длъжен да съобщи в полицията, но ще помоли комисаря да направи анкетата чак след два дни.
— Трябва някой да го пази тази нощ. Има ли семейство?
— Не познавам никого от близките му. Ще го пазя аз.
И Гран добави, като клатеше глава:
— Пък и него самия, знаете, не бих могъл да кажа, че го познавам. Но хора сме, трябва да си помагаме.
В преддверието Рийо неволно огледа ъглите и попита Гран дали плъховете са изчезнали напълно от този квартал. Чиновникът нищо не знаеше. Бяха му разказали наистина тази история, но не беше отдал голямо значение на махленските приказки.
— Имам си други грижи — добави той.
Рийо протегна ръка за сбогуване. Бързаше да види вратаря, преди да пише на жена си.
Вестникопродавците на вечерната преса крещяха по улиците, че нахлуването на плъховете е спряло. Но Рийо намери своя болен да повръща жлъчка с кървави примеси, превит на две над една кофа, притиснал с едната си ръка корема, а с другата главата. След дълги напъни, едва поемайки дъх, вратарят се отпусна на възглавницата си. Температурата му беше 39,5°, жлезите по врата, под мишниците и по слабините бяха набъбнали и на хълбока му се тъмнееха две големи петна. Оплакваше се, че нещо вътре го боли.
— Пари — повтаряше той, — тая мръсна гад ме гори отвътре.
Дъвчеше думите в пресъхналата си уста и обръщаше към доктора изблещените си, просълзени от главоболието очи. Жена му гледаше с тревога Рийо, който мълчеше.