Не, не помощ раздаваше той през целия ден, а сведения. Това, разбира се, не може да се нарече свестен занаят. Но най-сетне кой измежду тия изтерзани и смазани хора имаше възможност да упражнява свястно занаята си? Слава богу, че настъпваше умора. Ако беше по-бодър, носещият се навсякъде дъх на смърт би го направил сантиментален. Но когато човек спи само по четири часа, не може да бъде сантиментален. Вижда нещата каквито са, тоест вижда ги с очите на съдника, отвратителния и жалък съдник. И другите, осъдените, чувствуваха ясно това. Преди чумата го посрещаха като спасител. С три хапчета и една инжекция той оправяше всичко, тогава му стискаха ръката и го изпровождаха по коридорите. Това го ласкаеше опасно. Сега, обратното, пристигаше с войници, които трябваше да удрят с прикладите по вратите, докато семейството се реши да отвори. Болните искаха да го повлекат със себе си, да завлекат целия човешки род в гроба. Ах, наистина хората не могат едни без други, самият той бе не по-малко безпомощен от тях и заслужаваше да събуди същата жалост, която се надигаше у него, когато излизаше от домовете им.
Такива мисли спохождаха доктор Рийо през тия нескончаеми седмици и го тормозеха заедно с мисълта, че е далеч от жена си. Такива мисли четеше и по лицата на приятелите си. Но най-опасната последица от изтощението, което обхващаше малко по малко всички участници в борбата с бедствието, не беше безразличието към външните събития и към чувствата на околните, а небрежността към самите себе си. Защото по онова време хората бяха склонни да избягват всички движения, които не бяха абсолютно необходими, и винаги им се струваха пряко сили. По този начин стигнаха дотам, че все по-често пренебрегваха задължителната хигиена, пропущаха някои от многобройните дезинфекции върху самите себе си, бързаха понякога при болни от белодробна чума, без да са взели предварително предпазни мерки, тъй като им съобщаваха в последния момент, че трябва да отидат там или там, и им се струваше уморително да се отбият в някой импровизиран санитарен пункт и да вземат необходимите капки. Там се криеше истинската опасност, защото самата борба с чумата ги правеше лесно уязвими. С една дума, осланяха се на случайността, а тя не се командува от никого.
И все пак в града имаше един човек, който не изглеждаше нито изтощен, нито обезсърчен и си оставаше въплъщение на задоволството. Това беше Котар. Той продължаваше да се държи настрана, макар да поддържаше отношения с всички. Само с Тару се виждаше често, винаги когато последният можеше да отдели време, първо, защото Тару познаваше добре неговия случай, и второ, защото посрещаше рентиера с неизменна сърдечност. Истинско чудо беше, че Тару въпреки непосилния си труд оставаше винаги благосклонен и внимателен. Дори когато вечер се чувствуваше смазан от умора, на другия ден го обземаше нова енергия.
— С него може да се разговаря — каза веднъж Котар на Рамбер, — защото е човек. Винаги може да те разбере.
Ето защо бележките на Тару от това време се съсредоточаваха лека-полека върху личността на Котар. Тару се опитваше да предаде разсъжденията и реакциите на Котар, тъй както му бяха доверени или тъй както сам ги тълкуваше. Те заемат няколко страници под заглавие „Бележки за Котар и за чумата“ и разказвачът смята за полезно да ги даде в резюме. Общо взето, мнението си за рентиера Тару изразяваше така: „Личност, която расте.“ Впрочем едно беше очевидно — растеше доброто настроение на Котар. Не роптаеше срещу обрата на събитията. Изразяваше понякога съкровените си мисли пред Тару чрез забележки от тоя род: „Ех, разбира се, не върви към подобрение, но поне всички се печем на един и същ огън.“
„Естествено — добавяше Тару — и той е заплашен като другите, но именно заедно с другите. Освен това не допуща сериозно, сигурен съм, че може да бъде засегнат от чумата. Струва ми се, че живее с мисълта, впрочем не толкова глупава, че когато човек бъде сполетян от тежка болест или от голямо нещастие, става неуязвим за всички останали болести или нещастия. „Забелязали ли сте — каза ми той веднъж, — че болестите не се струпват върху един човек? Да предположим, че сте болен от тежка, неизлечима болест, например рак или туберкулоза, никога няма да ви хване чума или тиф, невъзможно е. Аз дори отивам по-далеч, никога не ще видите болен от рак да загива от автомобилна катастрофа.“ Вярна или невярна, но тази идея създава у Котар добро настроение. Единственото нещо, от което се бои, то е да не го отделят от хората. Предпочита да е обсаден заедно с другите, но не да бъде затворен съвсем сам. При тази чума и дума не става за анкети, досиета, формуляри, тайнствени следствия, грозящо арестуване. Собствено казано, тогава няма вече полиция, няма стари и нови престъпления, няма виновни, има само осъдени, които очакват най-произволното помилване, а между тях са и самите полицаи.“