Така че Котар, все според тълкуването на Тару, имаше основание да гледа на безпокойството и объркаността у нашите съграждани с онова снизходително и отзивчиво задоволство, което означава: „Приказвайте си колкото щете, прекарал съм я преди вас.“
„Напразно го уверявах, че единственият начин да не се отделяш от хората е да имаш чиста съвест. Той ме погледна злобно и отвърна: „Ако разсъждаваме така, тогава никой не е с никого. — И добави: — Мене слушайте, казвам ви. Единственият начин да събереш хората заедно е да им изпратиш чумата. Огледайте се наоколо.“ И наистина аз отлично разбирам какво иска да каже и колко днешното положение е удобно за него. Че как няма да разпознае той у другите своите собствени прояви, опитите, които всеки от нас прави да бъде винаги сред хората; любезността, с която понякога упътваме някой заблуден минувач, и грубостта ни в друг случай? Не вижда ли стремежа ни към луксозните заведения и удоволствието, с което оставаме дълго там? Не забелязва ли всяка вечер необуздания наплив в кината, театралните зали и дансингите, който залива като отприщен бент всички обществени места? Не наблюдава ли как всеки се бои от допир, а е гладен за човешка топлина и как този глад тласка хората един към друг, да се прегърнат, да слеят телата си? Явно беше, че Котар е узнал всичко това преди тях. Само по отношение на жените сигурно не, тъй като с неговата глава… Допущам, че дори когато се е решавал да отиде при жена, се е отказвал, за да не би да си създаде лошо име, та после да си навреди.
С една реч, чумата му помогна. От самотник, страдащ от самотата си, тя го направи свой съучастник. Защото той явно й съдействуваше, и то с голямо удоволствие. Стана съучастник на всичко, което виждаше, на суеверията, на неоснователния страх, на мнителността на тези тревожни души; на манията им да се въздържат, колкото могат, от разговори за чумата и все пак непрестанно да говорят за нея; на тяхната уплаха и пребледняване при най-малкото главоболие, откакто научиха, че болестта започва с болки в главата, и най-сетне на тяхната неустойчива, раздразнена, мнителна чувствителност, която превръща всеки малък пропуск в прегрешение и загубата на едно копче от гащите — в трагедия."
Вечер Тару често излизаше с Котар. Описваше после в бележника си как двамата са потъвали в мрачната тълпа, движейки се рамо до рамо в тъмнината или при слабата светлина на някоя улична лампа. Следвали са това човешко стадо в неговите жарки развлечения, с които то се бранеше от ледения дъх на чумата. Цял народ се отдаваше сега на това, което няколко месена по-рано Котар търсеше по обществените места — лукс и охолен живот, на това, за което той мечтаеше, без да може да си го позволи — необузданата наслада. Докато цените се покачваха неудържимо, парите се пилееха както никога досега и макар че на мнозина липсваше необходимото, никога не се е разхищавало повече излишното. Наблюдаваше се безделие в най-различни форми, което всъщност не беше нищо друго освен безработица. Често пъти Тару и Котар проследяваха дълго някоя двойка, от ония, които в миналото се мъчеха да скрият своята връзка, а сега, притиснати един о друг, безсрамно се движеха из града с разсеяност, присъща на голямата страст, и не забелязваха заобикалящата ги тълпа.
— Ах, безсрамниците! — казваше разнежен Котар.
Той говореше на висок глас, разплуваше се от доволство сред общата трескавост, от царските бакшиши, щедро пръскани около тях, и любовните интриги, които се заплитаха пред очите им.
Все пак Тару смяташе, че поведението на Котар не беше продиктувано само от злоба. Неговото: „Зная тия работи преди тях“ показваше по-скоро мъка, отколкото тържество. „Мисля — пишеше Тару, — че той започва да обича теза хора, затворени между небето и градските врати. Например на драго сърце би им обяснил, стига да можеше, че всичко това не е толкова ужасно. „Чувате ги, нали: да мине чумата, ще направя това, да мине чумата, ще направя онова… Тровят си живота, вместо да си гледат спокойствието. И дори не си дават сметка колко са по-добре от мене. Мога ли аз например да кажа: като ме арестуват, ще направя това или онова? Арестуването е начало, не е завършек. А пък чумата… Да ви кажа ли? Те са нещастни, защото не могат да махнат с ръка на всичко. Зная аз какво приказвам.“