На това място от проповедта глухото скърцане на столовете, което съпътствуваше главно паузите на отец Панлу, стана по-отчетливо, но неочаквано проповедникът усили глас и поставяйки се на мястото на своите слушатели, запита какво трябва всъщност да бъде нашето поведение. Никак не се съмняваше, че ще бъде произнесена ужасната дума „фатализъм“. Е, добре, той няма да се стъписа пред нея, стига да му позволят да й прибави прилагателното „действен“. Разбира се, няма да подражаваме на християните от Абисиния, за които вече се спомена. И през ум не бива да ни минава да заприличваме на онези чумави персийци, които насъсквали глутница кучета върху християнските санитарни отреди и високо призовавали небето да прати чумата на неверниците, опълчили се срещу изпратеното от господа зло. Но не трябваше да се подражава и на монасите от Кайро, които във време на чумните епидемии през миналия век даваха причастие, като хващаха нафората с щипци, за да избягнат допира с влажните топли уста, стаили може би заразата. Еднакво грешаха и чумавите персийци, и монасите от Кайро. Защото за първите детските страдания не значеха нищо, а при вторите, обратното — естественият човешки страх от болката беше надделял над всичко. И в двата случая въпросът беше ловко заобиколен. Всички оставаха глухи за божия глас. Но имаше и други примери, които отец Панлу искаше да припомни. Ако вярваме на летописеца на голямата чума в Марсилия, от осемдесет и един монаси в манастира „Ла Мерси“ оцелели само четирима. И от тия четирима тримата избягали. Така разказваха летописците, а не им беше работа да говорят повече. Четейки това, цялата мисъл на отец Панлу се насочила към онзи, който останал сам при седемдесет и седемте трупа въпреки примера на тримата си другари. И като удари с юмрук по амвона, отецът се провикна:
— Братя, трябва да бъдем като единствения, който останал.
Не става дума да се откажем от предпазните мерки, този разумен ред, който обществото внася в безредието на едно бедствие. Не бива да слушаме моралистите, които твърдят, че трябва да се преклоним и всичко да изоставим. Необходимо е само да тръгнем напред в тъмнината малко слепешката и да се опитаме да правим добро. За останалото трябва да чакаме, да се уповаваме на бога дори и за смъртта на децата, без да търсим лична опора.
На това място отец Панлу спря вниманието върху величавия образ на епископ Белзюнс през време на марсилската чума. Припомни как в края на епидемията епископът, след като направил всичко, което трябвало да се направи, и след като разбрал, че няма друго средство, взел хранителни припаси, затворил се в своя дом и поръчал да го зазидат; жителите на града, за които той бил кумир, при един обрат на чувствата, какъвто наблюдаваме при прекомерно страдание, се разгневили, оградили къщата с трупове, за да го заразят, и дори хвърляли телата през стените, с цел да го погубят по-сигурно. Така епископът в момент на последна слабост си беше въобразил, че се усамотява в царството на смъртта, а мъртвите заваляха от небето върху главата му. А какво остава за нас, които трябва да се убеждаваме, че няма спасителен остров в океана на чумата. Не, среден път няма! Да приемем възмутителната действителност, защото трябва да избираме — или да мразим бога, или да го обичаме. А кой ще посмее да избере омразата към бога?
— Братя — завърши най-сетне Панлу, — любовта към бога е тежка. Тя изисква пълно отричане от самия себе си, презрение към собствената си личност. Но тя едничка може да заличи страданието и смъртта на децата, тя едничка прави тая смърт необходима, тъй като е невъзможно да бъде разбрана и затова може да бъде само желана. Ето трудния урок, който исках да споделя с вас. Ето каква трябва да бъде нашата вяра — жестока в очите на хората, смела в очите на бога. Пред тая страшна картина всички сме равни. На тоя връх всичко ще се смеси и уеднакви и от привидната несправедливост ще избликне истината. Затова в много църкви на Южна Франция чумавите от векове насам почиват под църковните плочи, над техните гробове пее хорът и свещениците отслужват литургия, а от праха им, в който и децата имат своя дял, се излъчват идеите, които те проповядват.