Но всички тези сезонни промени не можеха да ни накарат да забравим опустелите гробища. През други години на тоя ден трамваите се пълнеха с блудкава миризма на хризантеми и процесии от жени тръгваха към мястото, където бяха погребани близките им, за да окичат с цветя техните гробове. На Задушница всеки се опитваше да изкупи пред покойника си дългите месеци на забрава. Но тая година никой не искаше да мисли за умрелите. Прекалено много вече се мислеше за тях. И не беше време да ги спохождат с малко съжаление и много тъга. Те престанаха да бъдат изоставените, при които се ходи един път годишно за оправдание. Превърнаха се в натрапници, които се мъчехме да забравим. Ето защо тази година празникът на покойните беше, така да се каже, претупан набързо. Според Котар, чийто език, по думите на Тару, ставаше все по-подигравателен, сега всеки ден беше празник на мъртъвците.
И наистина празничните огньове на чумата се разгаряха все по-весело в пещите на крематориума. Вярно е, че броят на мъртвите не се увеличаваше всеки ден. Изглежда обаче, че развилнялата се чума беше заседнала удобно и извършваше всекидневните си убийства с точността и изправността на старателен чиновник. По принцип, а и според осведомените, това беше добър признак. Графикът на болестта, който показваше най-напред непрекъснато покачване, а после продължителен застой, изглеждаше съвсем окуражителен за доктор Ришар например.
— Добър, превъзходен график! — казваше той.
Смяташе, че болестта е стигнала в пътя си до равнище, както сам се изразяваше. Отсега нататък не й оставаше друго, освен да слиза. Заслугата отдаваше на новия серум на доктор Кастел, който напоследък действително постигна няколко неочаквани успеха. Старият Кастел не възразяваше, но знаеше, че нищо не може да се предвижда, тъй като историята на епидемиите познава най-непредвидени скокове. Префектурата, която отдавна желаеше да успокои духовете, макар чумата да не й даваше възможност, се накани да свика лекарите и да им поиска доклад по този случай. Тогава именно самият доктор Ришар беше отнесен от чумата, и то точно „на равното“.
Макар този несъмнено печален случай в края на краищата да не доказваше нищо, административните власти изпаднаха в песимизъм със същата непоследователност, с която в началото изпаднаха в оптимизъм. Само доктор Кастел продължи да приготвя своя серум колкото можеше по-грижливо. Не остана нито една обществена сграда, непревърната в болница или в лазарет, и ако все още не посягаха на префектурата, то беше, защото трябваше да има едно място, където да се събират. Но, общо взето, поради относителния застой на чумата по това време, създадената от Рийо организация се оказа достатъчна. Лекарите и санитарите работеха до премаляване, но не се тормозеха от мисълта, че трябва да положат още повече усилия. Трябваше само да продължават със същия темп това, тъй да се каже, свръхчовешко напрежение. Белодробните форми на болестта, проявили се напоследък, сега се умножаваха по четирите краища на града, сякаш вятърът запалваше и раздухваше пожарите в човешките гърди. Повръщайки кръв, болните умираха още по-скоро. При тази нова проява на епидемията имаше опасност заразителността да се увеличи. Откровено казано, мнението на специалистите по този въпрос винаги е било различно. Все пак за по-голяма сигурност санитарите продължаваха да носят маски.
На пръв поглед болестта би трябвало да се разпростре, но тъй като случаите на лимфатичната чума намаляваха, сметката се изравняваше.
Явяваха се обаче други поводи за безпокойство вследствие затруднения в снабдяването, които все повече нарастваха. Тук се намеси и спекулата, така че липсващите на пазара продукти от първа необходимост започнаха да се продават на баснословни цени. Бедните семейства се озоваха в много тежко положение, а в същото време богатите не се лишаваха от нищо. Сега, когато би могла чрез безпристрастието, което проявяваше в своята работа, да укрепи равенството между нашите съграждани, тя, напротив, изостряше чувството за неправда в човешките сърца чрез естествените егоистични прояви. Оставаше само безупречното равенство пред смъртта, но такова равенство никой не желаеше. Страдащите от глад бедняци с все по-голям копнеж мислеха за съседните села и градове, където животът беше свободен и хлябът евтин. И понеже не можеха да ги нахранят достатъчно, те живееха с безразсъдната мисъл, че трябва да ги пуснат да заминат. Така че из града се разпространи един лозунг, който можеше да се прочете понякога на стените или да се чуе при минаването на префекта по улиците: „Хляб или въздух!“ Тази духовита фраза даде сигнал за няколко бързо потушени манифестации, чийто сериозен характер обаче не убягна от ничие внимание.