Вестниците естествено се подчиняваха на заповедта да поддържат на всяка цена оптимизма у населението. Според техните писания характерен за положението беше вълнуващият „пример на спокойствие и хладнокръвие“, което проявяваше населението. Но в един затворен град, където нищо не остава скрито, никой не се заблуждаваше по отношение на „примера“ на населението. И за да получим точна представа за въпросното спокойствие и хладнокръвие, достатъчно беше да влезем в карантинното помещение или в някой изолационен лагер, организиран от административните власти. Разказвачът, зает другаде, не е запознат с тях. Затова може да цитира тук впечатленията на Тару.
Тару в своите бележки действително съобщава, че е посетил заедно с Рамбер лагера, обзаведен в градския стадион. Този стадион е разположен до самите врати на града и стига от едната страна до улицата, където минават трамваите, а от другата — до празните места, простиращи се чак до платото, върху което е застроен градът. Високи бетонни стени го заграждат и достатъчно беше да се поставят постове на четирите му врати, за да стане трудно всяко измъкване оттам. Стените също така пречеха на външни хора да безпокоят с любопитството си карантинираните. В замяна на това нещастниците през целия ден слушаха минаващите трамваи, без да ги виждат, и по засилената глъчка в тях отгатваха часовете на започване и завършване на работното време в учрежденията. Знаеха, че животът, от който бяха изключени, продължава на няколко метра от тях и че бетонните стени разделят два свята, по-чужди един на друг, отколкото ако биха били на различни планети.
Тару и Рамбер избрали един неделен следобед и се запътили към стадиона. Придружавал ги Гонзалес, футболистът, когото срещнали по пътя и когото Рамбер убедил да упражнява надзор над лагера чрез биене на барабан. Гонзалес се съгласил и Рамбер го повел да го представи на началника на лагера. При срещата си с двамата Гонзалес казал, че преди чумата точно в тоя час на деня е обличал спортното си облекло, за да играе. Сега, когато стадионите били реквизирани, нямало вече мачове и Гонзалес се чувствувал, а и изглеждал като човек, който се чуди какво да прави. Това била и една от причините да приеме надзора над лагера при условие, че ще го упражнява само в края на седмицата. Небето се покривало наполовина с облаци и Гонзалес, като погледнал нагоре, тъжно отбелязал, че такова време, нито дъждовно, нито горещо, е най-благоприятно за футболна среща. Той им описал, доколкото можал, миризмата на разни мехлеми и компреси в съблекалните, претъпканите с народ трибуни, яркоцветните фланелки върху ръждивия терен, лимоните или лимонадата, която през време на почивките забива хиляди ободряващи иглички в пресъхналите гърла. Тару отбелязва, че през целия път из неравните улици на предградието футболистът не преставал да рита камъни. Опитвал се да ги вкара право в гърлата на водосточните тръби и когато му се удавало, заявявал: „Един на нула." Щом изпушвал цигарата си, изплювал фаса и се опитвал да го ритне, преди да падне. Близо до стадиона играели деца и отпратили топката към минаващите; Гонзалес се затичал и с точен удар им я върнал.
Влезли най-сетне в стадиона. По седалките имало много хора. На терена били разпънати няколкостотин червени палатки, в които отдалеч се забелязвали постели и вързопи. Трибуните били запазени, за да могат карантинираните да се подслонят при жега или дъжд. Но при залез-слънце всички трябвало да се приберат в палатките. Под трибуните в бившите съблекални на играчите, превърнати сега в канцеларии и амбулатории, били поставени душове. Повечето от карантинираните седели по скамейките. Други се шляели вън от очертанията на игрището. Някои пък, приклекнали пред палатките си, разглеждали разсеяно наоколо. Мнозина от карантинираните на трибуните имали грохнал вид и сякаш седели в очакване.
— Какво правят през деня? — попитал Тару.
— Нищо — отговорил Рамбер.
И действително почти всички седели без работа, с празни ръце. Сред това внушително сборище от мъже царяла странна тишина.
— През първите дни тук човек не можеше да си чуе приказката — продължил Рамбер. — Но колкото повече дните минават, хората говорят все по-малко и по-малко.
Като четем бележките, виждаме, че Тару е разбирал тези хора, представял си ги е в началото, натъпкани в палатките, как слушат бръмченето на мухите, почесват се, изливат гнева си или страха си, когато намерят кой да ги слуша. Но щом лагерът се пренаселил, благосклонните уши намалели. Не оставало нищо друго, освен човек да си мълчи и да се пази. И наистина чувствувала се някаква недоверчивост, която сякаш се спущала от сивото и все пак светло небе върху червения лагер.