Една вечер към десет часа, след дълъг и изтощителен ден, Тару придружи Рийо при вечерното му посещение у астматика. Небето кротко лъщеше над къщите в стария квартал. Лек ветрец безшумно се носеше из мрачните улици. След уличната тишина двамата мъже изведнъж попаднаха на брътвежа на стареца. Той им съобщи, че някои не са съгласни тлъстият кокал да бъде винаги за едни и същи хора, че веднъж стомна за вода, два пъти и накрая се счупва и че вероятно — и той потри ръце — няма да мине без тупаница. Докато докторът го преглеждаше, той непрекъснато обсъждаше събитията.
Над главите им се разнесоха стъпки. Старата жена забеляза заинтригувания вид на Тару и обясни, че сигурно съседите са излезли горе на терасата. Узнаха, че оттам изгледът към града е чудесен и че терасите на къщите се съединяват и става възможно жените от квартала да си ходят на гости, без да излизат на улицата.
— Да — каза старецът, — качете се. Горе въздухът е хубав.
На терасата нямаше никого, но бяха останали три стола. От едната страна, докъдето поглед стига, се виждаха тераси, чийто край опираше о някаква тъмна камениста грамада, в която разпознаха първия хълм. От другата страна зад няколко улици и зад невидимото пристанище очите потъваха в хоризонта, където небето и земята се сливаха в неясно трептене. На мястото, където знаеха, че надвисват стръмните скалисти брегове, равномерно се появяваше сияние. То идеше от фара на влака, който от пролетта насам продължаваше да се върти за кораби, които завиваха към други пристанища. По изметеното и излъскано от вятъра небе блестяха чисти звезди, които далечният фар посипваше сегиз-тогиз с пепел. Вечерният ветрец донасяше миризма на подправки и морски скали. Тишината беше пълна.
— Хубаво е — каза Рийо, като сядаше. — Сякаш чумата никога не се е качвала тук.
Тару стоеше гърбом и гледаше към морето.
— Да — каза той, след като помълча, — хубаво е.
Той седна до доктора и го погледна внимателно. Светлината на фара прекоси три пъти небето. Долу от улицата се чу тракане на чинии. Някаква врата хлопна в къщата.
— Рийо — започна Тару непринудено, — вие никога не сте пожелали да узнаете какво представлявам аз. Изпитвате ли приятелско чувство към мене?
— Да — отвърна докторът, — изпитвам приятелско чувство към вас. Но досега не сме намерили време.
— Добре, това ме успокоява. Искате ли този час да бъде посветен на приятелството ни?
В отговор Рийо му се усмихна.
— Е, добре, слушайте…
Някъде по съседните улици профуча автомобил и след като отмина, в тишината дълго се разнасяха неясни, далечни възгласи. После отново звездният и небесен покой притисна двамата мъже с всичката си тежест. Тару стана от стола и седна на перилата на терасата срещу потъналия в креслото си Рийо. Върху фона на небето се очертаваше само едрата му фигура. Той говори дълго и ето какво приблизително каза:
— За да не се разпростирам нашироко, Рийо, нека приемем, че аз съм бил болен от чумата дълго преди да познавам този град и неговата епидемия. Оттук трябва да ви стане ясно, че и аз съм човек като всички други. Но има хора, които не знаят това или се чувствуват добре в това състояние, и други, които го съзнават и искат да излязат от него. Аз винаги съм искал да изляза.
Когато бях млад, живеех с мисълта за своята невинност, тоест без никаква мисъл. Не съм се мъчил в живота, започнах съвсем прилично. Всичко ми се удаваше, бях схватлив, вървеше ми с жените и ако имах някои тревоги, те отминаваха, както бяха дошли. Един прекрасен ден започнах да размишлявам. Сега…
Трябва да ви кажа, че не бях беден като вас. Баща ми беше прокурор, а това е солидно положение. Но тъй като беше добряк, нямаше вид на прокурор. Майка ми беше простичка и безлична, никога не съм преставал да я обичам, но предпочитам да не говоря за нея. Баща ми се грижеше топло за мене и ми се струва дори, че се опитваше да ме разбере. Имаше любовни похождения вън от семейството, сега съм сигурен, но съвсем не се възмущавам. Поведението му в това отношение беше такова, каквото можеше да се очаква, и не оскърбяваше никого. Казано накратко, не беше много оригинален и днес, когато е вече покойник, аз си давам сметка, че ако и да не е живял като светец, то в никой случай не е бил лош човек. Държеше златната среда, това е всичко, и беше от ония хора, към които изпитваме разумна и трайна привързаност.
Той си имаше обаче една чудатост: на нощната му масичка винаги стоеше големият пътеводител „Chaix“. Не защото често пътуваше. Отиваше само през време на отпуските си в Бретан в един малък чифлик. Но беше в състояние да каже точно кога тръгва и кога пристига влакът Париж — Берлин, какви комбинации трябва да се направят в разписанието, за да се отиде от Лион във Варшава, колко километра точно има между кои да са от посочени от вас столици. Можете ли да кажете например как се отива от Бриансон до Шамони? Дори един началник-гара ще се обърка. Но баща ми не се объркваше. Използуваше почти всичкото си време вечер, за да обогатява познанията си в тази област, и се гордееше с тях. Всичко това много ме забавляваше и аз често го питах, като сверявах отговорите му с „Chaix“ и бях очарован, че не греши. Тези занимания ни свързваха много, защото аз му бях доброволният слушател, когото той ценеше. Аз пък от своя страна намирах, че това негово превъзходство, което се отнасяше до железниците, струваше колкото всяко друго.