Но ето че се увличам и рискувам да предам прекалено голяма важност на този добър човек. Защото, в заключение казано, той има само косвено влияние върху моя път. Най-многото да приемем, че ми е създал удобния случай. Действително, когато станах на седемнадесет години, баща ми ме покани да го чуя в съда. Отнасяше се до едно важно углавно дело, в което той, разбира се, възнамеряваше да се покаже в най-добрата си форма. Смятам също, че разчиташе на тази церемония, за да порази младото ми въображение и да ме подтикне към кариерата, която самият той бе избрал. Приех, за да му доставя удоволствие, а и защото сам бях любопитен да го видя и чуя в друга роля, различна от онази, която играеше в семейството. Не мислех за нищо повече. Онова, което ставаше в съда, винаги бе ми изглеждало естествено и неизбежно, както парадът на 14 юли или както раздаването на награди в края на учебната година. Представите ми за съда бяха напълно абстрактни и не ме смущаваха.
През този ден обаче запомних само едно лице — обвиняемия. Мисля, че действително беше виновен, не е важно в какво. Но този дребен, около тридесетгодишен човечец, с червеникави редки коси, изглеждаше така решен да признава всичко, така ужасен от онова, което бе извършил и което щяха да му сторят, че след няколко минути аз вече не виждах нищо друго освен него. Изглеждаше като бухал, подплашен от силна светлина. Възелът на вратовръзката му стоеше накриво. Гризеше ноктите на едната си ръка, на дясната. Няма защо да се спирам на повече подробности, за вас е ясно, че той живееше.
Но аз установих този факт внезапно, тъй като до този миг бях мислил за него само като за „обвиняем“. Не мога да кажа, че забравих тогава баща си, но нещо ме стегна в гърдите и насочи цялото ми внимание към подсъдимия. Не чувах почти нищо, чувствувах, че искаха да убият този жив човек, и страхотен инстинкт, подобно на вълна, с някакво упорито заслепление ме тласкаше на негова страна. Дойдох на себе си едва когато баща ми започна обвинителната си реч.
Той беше силно променен в червената си роба, без сянка от добродушие и сърдечност. От устата му излизаха, гърмяха като змии гръмки фрази. Разбрах, че настояваше за смъртта на този човек в името на обществото и дори искаше да му отрежат главата. Вярно е, че казваше само това: „Тази глава трябва да падне!“ Но в края на краищата разликата не е голяма. Получи се същото, тъй като главата падна. Наистина не точно той свърши тази работа. А аз, който по изключение проследих после процеса до самия му край, почувствувах към този нещастник много по-голяма, просто замайваща близост, отколкото бях изпитвал някога към моя баща. Баща ми обаче, съгласно обичая, трябваше да присъствува на онова нещо, което деликатно наричат „последни минути“ и което би трябвало да се нарече най-гнусно убийство.
Оттогава насетне аз гледах пътеводителя „Chaix“ с отвращение. От този момент започнах да се интересувам с ужас от правосъдието, от смъртните присъди, от изпълнението им и главата ми се завъртя, когато узнах, че моят баща е трябвало да присъствува няколко пъти на такива убийства и че това е било в дните, когато ставаше много рано сутрин. Да, той навиваше в такива случаи будилника. Не смеех да говоря за тия неща на майка си, но тогава я наблюдавах по-внимателно и разбрах, че между двамата няма вече нищо общо и че тя беше се отрекла от всичко в живота. Това ми помогна да й „простя“, както се изразявах на времето. По-късно узнах, че нямаше какво да й прощавам, тъй като до женитбата си тя е била бедна и бедността я беше научила да се примирява.
Навярно очаквате да ви кажа, че съм заминал веднага. Не, останах няколко месеца, почти година, но сърцето ме болеше. Една вечер баща ми поиска будилника, защото трябваше да стане рано. През тази нощ не спах. На другия ден заминах преди неговото завръщане. Трябва веднага да ви кажа, че баща ми ме издири, че се видяхме, че без да му давам каквито и да е обяснения, спокойно му заявих, че ако ме застави да се върна вкъщи, ще се самоубия. Свърши се с това, че той прие, защото по природа беше мек човек, държа ми една реч върху това колко е глупаво, дето искам да водя самостоятелен живот (така си обясняваше той моята постъпка и аз не го разубедих), даде ми хиляди наставления и преглътна искрените си сълзи. Впоследствие, много по-късно обаче, аз отивах редовно да виждам майка си и го срещах у дома. Тази връзка между нас, струва ми се, му беше достатъчна. Колкото до мене, аз не хранех неприязън към него, само ми беше малко тъжно. Когато баща ми почина, прибрах майка си и тя и досега щеше да е с мене, ако на свой ред не беше умряла.