Спрях се по-подробно на началото, защото то действително беше начало на всичко останало. Сега ще говоря по-накратко. Опознах бедността на осемнадесетгодишна възраст, след като бях живял в охолство. Упражнявал съм какви ли не занаяти, за да мога да се прехраня. Успявах криво-ляво. Но онова, което ме интересуваше най-вече, беше смъртната присъда. Исках да бъда наясно с рижавия бухал. Следователно занимавах се с политика. Не исках да бъда чумав, това с всичко. Мислех, че обществото, в което живея, почива върху смъртната присъда и че борейки се срещу него, аз се боря срещу убийството. Вярвах го, други ми го бяха казали, и то е вярно до голяма степен. И аз се свързах с другите, които обичах и които не съм преставал да обичам. Останах при тях дълго време и няма страна в Европа, в чиито борби да не съм участвувал. Но да минем по-нататък.
Естествено знаех, че при някои случаи ние също произнасяме, присъди. Казваше ми се обаче, че тези мъртъвци са нужни, за да се постигне един свят, където вече няма да убиват никого. Това е така в известно отношение, но може би аз не съм годен да живея с такъв род истини. Едно беше сигурно — аз се колебаех. Но си мислех за бухала и продължавах. До деня, когато видях една екзекуция (то стана в Унгария) и същият шемет, който бях изпитал някога като дете, сега замъгли очите ми на зрял мъж.
Виждали ли сте някога да разстрелват човек? Не сте, разбира се, тези работи стават обикновено с покани и публиката е предварително подбрана. Вие ги знаете от картините и книгите. Превръзка на очите, стълб и някъде далеч няколко войници. Всъщност не е така. Знаете ли, че взводът стрелци застава на разстояние метър и половина от осъдения? Знаете ли, че ако осъденият направи две крачки напред, ще блъсне гърдите си в пушките? Знаете ли, че при това късо разстояние стрелците се целят в сърцето и че куршумите им образуват дупка, в която можеш да пъхнеш юмрук? Не, не знаете, защото това са подробности, за които не се говори. Сънят на хората е по-неприкосновен, отколкото животът на чумавите. Не бива да пречим на добрите хора да спят спокойно. Бихме проявили лош вкус, добрият тон налага да не упорствуваме. Но оттогава спя зле. Лошият вкус остана в устата ми и аз не съм престанал да упорствувам, тоест да мисля.
Разбрах тогава, че съм бил чумав през всичките тези дълги години, когато с цялата си душа съм вярвал, че се боря именно с чумата. Стана ми ясно, че косвено съм подписал смъртната присъда на хиляди хора, че дори съм предизвикал тяхната смърт, одобрявайки принципите и действията, водещи неизбежно до нея. Другите, изглежда, не се смущаваха или поне никога не заговаряха по свое желание за това. А на мене гърлото ми беше свито. Бях с тях, но бях всъщност сам. Когато ми се случеше да изкажа задръжките си, те ни отговаряха, че трябва да размисля върху онова, което беше изложено на опасност, и ми изтъкваха доводи, често пъти убедителни, за да ме накарат да приема това, което не можех да преглътна. Но аз им възразявах, че високопоставените чумави, тези, които носят червените роби, разполагат също с превъзходни доводи в подобни случаи и че ако приемех форсмажорните доводи и належащите нужди, които изтъкват дребните чумави, не бих могъл да отхвърля основанията на високопоставените. Отговаряше ми се, че най-добрият начин да намерим оправдание за червените роби, е да им предоставим изключителното право на присъда. Но аз си казвах, че отстъпя ли веднъж, ще трябва да отстъпвам докрай. И като че ли историята ми даде право, днес се надпреварват да убиват. Изпаднали са в някакъв бяс за изтребление и не могат другояче.
Но мен всеки случай ме интересуваше не разсъждението, а рижият бухал, тази мръсна история, при която мръсни, чумави уста заявиха на един окован във вериги човек, че ще умре, и действително нагласиха всичко, за да умре след дълги и дълги нощи на агония, когато чакаше буден да бъде убит. Аз се интересувах от дупката в гърдите. И си казвах, че междувременно аз поне за себе си ще отказвам когато и да било да дам макар един-единствен път, разбирате ли, един-единствен път право на тази гнусна касапница. Да, избрах сляпото упорство в очакване да си изясня по-добре нещата.