Но Гран го забеляза в стъклото на витрината. Без да престава да плаче, той се обърна, облегна се на витрината и го дочака да се приближи.
— Ах, докторе, ах, докторе! — повтаряше той.
Рийо не беше в състояние да говори и само кимаше с глава. Тази дълбока скръб беше и негова, сърцето му в тоя момент се изпълваше с необуздан гняв пред необятната мъка, която бе сполетяла всички.
— Да, Гран — промълви той.
— Бих искал да й напиша едно писмо. Нека знае… и нека бъде щастлива без угризение на съвестта…
Рийо го откъсна от витрината почти насила. Гран се остави да го влачат, говорейки откъслечно.
— Толкова време продължи всичко това. Няма как, иска ти се да излееш душата си. Ах, докторе, наглед съм спокоен, както ме виждате. Но винаги ми е струвало огромни усилия, за да се държа поне като нормален. Но сега наистина ми е дошло до гуша.
Той спря, като трепереше с цялото си тяло и гледаше с безумни очи. Рийо го улови за ръката. Тя пареше.
— Трябва да се приберете вкъщи.
Но Гран се изплъзна и хукна, после се спря, разпери ръце и започна да се клати напред-назад. Завъртя се и падна на заледения тротоар с лице, мокро от сълзите, които продължаваха да текат. Минувачите се спираха сепнати, гледаха отдалеч и не смееха да се приближат. Наложи се Рийо да вдигне стария човек на ръце.
Сега Гран лежеше в леглото си и се задушаваше. Обхванати бяха белите му дробове. Рийо разсъди: чиновникът нямаше семейство. Защо да го пренася в болницата? Двамата с Тару ще се грижат за него.
Гран лежеше, потънал във възглавницата, с позеленяло лице и угаснал поглед. Гледаше втренчено слабия огън, който Тару запали в камината от дъските на един стар сандък.
— Зле съм — повтаряше той и при всяка дума възпалените му гърди хриптяха.
На излизане Рийо му заръча да мълчи и каза, че скоро ще се върне. Гран се усмихна някак особено и по лицето му се изписа нещо като нежност. Направи усилие да намигне:
— Ако се измъкна, шапки долу, докторе!
Но веднага след това изпадна в пълна немощ.
Няколко часа по-късно Рийо и Тару намериха болния полуизправен в леглото и докторът се уплаши от напредъка на болестта, изписана по лицето му. Но изглеждаше с прояснено съзнание и веднага ги помоли със странно безизразен глас да извадят ръкописа от чекмеджето и да му го дадат. Тару му подаде листовете, той ги притисна до гърдите си, без да ги погледне, и веднага ги пъхна в ръцете на доктора, правейки му знак да ги прочете. Ръкописът не беше голям, около петдесет страници. Докторът го прелисти и видя, че всичките тези страници съдържат все същото изречение, безкрайно много преписвано, преработвано, обогатявано или обеднявано. Месец май, амазонката и алеите на Болонската гора непрекъснато се съпоставяха и се нареждаха по различни начини. Имаше още и обяснения, понякога прекомерно дълги, както и варианти. В края на последната страница с още прясно мастило беше написано старателно само това: „Многообична ми Жан, днес е Коледа…“ Отгоре, грижливо калиграфирана, се мърдаше последната редакция на изречението.
— Четете — каза Гран и Рийо го прочете:
— „В едно прекрасно майско утро стройна амазонка, възседнала разкошна дореста кобила, премина между цветята по алеите на Болонската гора.“
— Добре ли е? — попита старият трескаво.
Рийо не вдигна очи към него.
— Ах — извика Гран, като се размърда, — знаех си аз. — „Прекрасно, прекрасно“ — не е точната дума.
Рийо улови ръката му под завивката.
— Чакайте, докторе. Няма да имам време…
Гърдите му с мъка се повдигаха и той изведнъж извика:
— Изгорете го!
Докторът се поколеба, но Гран повтори заповедта с такъв ужасен тон и с толкова страдание в гласа, че Рийо хвърли листовете в загасващия огън. Лумна пламък, стаята светна и за миг се затопли. Когато докторът се приближи до леглото, болният беше обърнал гръб с лице, почти опряно до стената. Тару гледаше през прозореца и сякаш беше чужд на тая сцена. След като инжектира серума, Рийо му каза, че Гран няма да изкара нощта и Тару предложи да остане. Докторът се съгласи.
През цялата нощ мисълта, че Гран ще умре, не го напусна. Но на другия ден Рийо завари Гран седнал в леглото си да разговаря с Тару. Треската беше преминала. Налице беше само обща отпадналост.