Записките съдържаха и разсъждения за Котар, винаги съпроводени с многобройни разпилени тук-таме забележки — едни за Гран, който се възстановяваше от боледуването и беше подновил работата си, сякаш нищо не беше се случило, а други за майката на доктор Рийо. Някои разговори между нея и Тару, наложени от съжителството им, държането на старата жена, усмивката й, разсъжденията й върху чумата — всичко това беше отбелязано най-добросъвестно. Тару подчертаваше особено много скромността на госпожа Рийо, нейния начин да се изразява простичко, предпочитанието й към един прозорец, обърнат към тихата уличка, до който сядала вечер, леко изправена на стола, със спокойно отпуснати ръце и внимателен поглед, докато здрачът нахлувал, превръщайки я в черна сянка в сивия полумрак, който постепенно се сгъстявал и поглъщал неподвижния й силует; говореше за лекотата, с която старата жена се движела из стаите; за добротата й, макар да не я беше никога проявила определено пред Тару, но той усещал нейната топлина във всичките й думи и действия; за това, че, според него, тя знаела всичко, без някога да е размишлявала, и умеела, макар безмълвна и свита, да се издигне до кое да е познание, дори и за чумата. Обаче тук почеркът на Тару започваше някак да се разкривява. Следващите редове бяха едва четливи и сякаш в потвърждение на това вълнение в последните думи за пръв път той влагаше личен елемент: „И майка ми беше такава, обичах в нея това самозаличаване и винаги исках да отида при нея. Осем години вече, а сърце не ми дава да кажа, че е мъртва. Тя се заличи само малко повече от обикновено и когато се озърнах, видях, че я няма вече.“
Налага се обаче да се върнем към Котар. Откакто цифрите показваха спадане, той посети няколко пъти Рийо все по различни поводи, но всъщност всеки път искаше да узнае какви са предвижданията за хода на епидемията. „Мислите ли, че тя може да секне ей тъй, внезапно?“ Не му се вярваше, така поне заявяваше. Но постоянно питаше и това показваше, че не е много убеден. Към средата на януари отговорът на Рийо стана твърде оптимистичен. Тия хубави перспективи вместо да радват Котар, му действуваха различно според дните, но винаги потискащо, като се почне от лошото настроение и се стигне до отчаянието. После веднъж докторът му каза, че въпреки благоприятните статистически данни, разумно е да не се бърза още да се тръби победата.
— С други думи, нищо не се знае, а? — зарадва се Котар. — Всеки момент може да пламне отново, нали?
— Да, както е възможно да се ускори и оздравителният процес.
Тази несигурност, която тревожеше всички, действуваше явно успокоително на Котар, така че в присъствието на Тару той провеждаше разговори с кварталните търговци, като се опитваше да разпространи мнението на Рийо. И това му се удаваше лесно. Защото след трескавото отчаяние от първите победи в много умове съмнението се върна и взе връх над възбудата, която бе причинила декларацията на префекта. Котар се ободряваше от това безпокойство. Но в други моменти се обезсърчаваше.
— Да — казваше той на Тару, — работата ще свърши с отварянето на вратите. И ще видите, че всички ще ме изоставят.
До 25 януари всички разбраха непостоянния му характер. След като дълго се беше мъчил да се помири със съкварталците си и да си създаде връзки, имаше дни, когато рязко скъсваше с тях. На вид поне се оттегляше от света и за известно време ставаше саможив. Не ходеше по ресторанти, по театри, нито в кафенетата, които обичаше да посещава. И все пак не изглеждаше да е подновил невзрачния и еднообразен живот от преди епидемията. Той живееше напълно усамотен в апартамента си, като поръчваше да му донасят ядене от една съседна гостилница. Само вечер излизаше набързо, за да си купи някои необходими неща, и щом излезеше от магазините, веднага се шмугваше в безлюдни улици. Ако Тару го срещнеше в такъв момент, не можеше да изкопчи от него друго освен едносрични отговори. После, без всякакъв преход, Котар ставаше отново общителен, говореше многоречиво за чумата, искайки мнението на всеки, и всяка вечер с удоволствие се оставяше да го повлече течението на тълпата.
В деня, когато бе оповестено съобщението на префектурата, Котар не се виждаше никак. Два дни по-късно Тару го срещна да скита из улиците. Рентиерът го покани да дойде с него до предградието. Тару се чувствуваше много уморен, затова се поколеба, но Котар настоя. Изглеждаше много развълнуван, жестикулираше наслуки, говореше бързо и високо. Попита го дали смята, че съобщението на префектурата слага край на чумата. Разбира се, Тару намираше, че едно административно съобщение само по себе си не е достатъчно да спре бедствието, но основателно можеше да се мисли, че краят наближава, освен ако не стане нещо непредвидено.