— Да — рече Котар, — ако не стане нещо непредвидено. Обаче винаги стават непредвидени неща.
Тару му обърна внимание, че всъщност префектурата беше един вид предвидила непредвиденото, затова отлагаше с две седмици отварянето на вратите.
— И добре прави — забеляза Котар, все така намръщен и възбуден, — защото, както вървят работите, може да излезе, че е говорила на вятъра.
Тару допускаше, че е възможно такова нещо, но мислеше, че е по-правилно да се очаква отварянето на вратите и връщането към нормален живот.
— Съгласен — каза Котар, — съгласен, но какво наричате вие връщане към нормален живот?
— Нови филми в кината — рече усмихнато Тару.
Но Котар не се усмихна. Искаше да знае дали чумата ще промени нещата в града и всичко ще тръгне както преди, тоест като че ли нищо не се е случвало. Тару мислеше, че чумата и ще промени, и няма да промени града, че естествено най-голямото желание на нашите съграждани е и ще си остане да заживеят, сякаш нищо не се е променило, че в известен смисъл наистина няма промяна, но че в друг смисъл чумата ще остави следи поне в сърцата на хората и дори при най-добро желание те няма да могат да забравят всичко. Рентиерът заяви направо, че човешкото сърце не го интересува, нещо повече, то е последната му грижа. Едно беше важно за него — дали самата организация на обществото няма да бъде променена, дали например всички служби ще функционират, както в миналото. Тару трябваше да признае, че не знае нищо по този въпрос. Би могло да се допусне според него, че всички тези служби, разстроени по време на епидемията, малко трудно ще подновят своята работа. Мислеше също, че ще възникнат голям брой нови проблеми и ще наложат поне едно преустройство на старите институции.
— Да — каза Котар, — възможно е действително. Всички ще трябва да започнат отново.
Двамата стигнаха до жилището на Котар, който се беше оживил, силейки се да бъде оптимист. Представяше си как градът се съвзема за нов живот, как заличава всичко минало и започва отначало.
— Чудесно! — рече Тару. — В края на краищата може би и вашите работи ще се уредят. В известен смисъл ще почне нов живот.
Стигнаха пред вратата и се сбогуваха.
— Имате право — съгласи се Котар, като се вълнуваше все повече и повече, — добре би било да се започне отначало.
Но изведнъж двама души изпъкнаха от сянката на преддверието. Едва Котар отвори уста да попита що за птици са тия и какво ли ще искат, птиците, които имаха вид на добре облечени чиновници, се обърнаха към него с въпрос той ли се казва Котар и докато Тару и непознатите успеят да направят някакво движение, рентиерът издаде глухо възклицание, врътна се на пети и потъна в тъмнината. Когато се окопити от изненадата, Тару попита двамата мъже какво обичат. Те се показаха сдържани и учтиво отвърнаха, че им трябва някаква справка, и без да бързат, тръгнаха по посоката, в която се изгуби Котар.
Още щом се прибра, Тару описа тази сцена и отбеляза, че се чувствува уморен, а и почеркът му го доказваше. Добавяше, че му предстои още много нещо да върши, но това не може да бъде причина да не се подготви духовно и се питаше дали наистина е готов. В заключение сам си отговаряше, че винаги има един час през деня или през нощта, когато човек става малодушен, и че той се бои именно от тоя час. Тук бележките на Тару свършваха.
След два дни, малко преди отварянето на градските врати, доктор Рийо се връщаше по обед вкъщи и се питаше дали ще завари очакваната телеграма. Макар дните да бяха все така напрегнато изтощителни, както и в разгара на епидемията, надеждата за близкото освобождение беше прогонила всяка умора у него. Надяваше се и се радваше. Човек не може постоянно да напряга волята си и да се стяга и щастие е да развържеш най-сетне в момент на излияние тоя сноп от сили, сплетени за борбата. Ако и телеграмата, която трябваше да пристигне, беше благоприятна, ще може да започне живота отначало. И му се щеше всички да започнат отначало.
Той мина край портиерната. Новият вратар му се усмихна зад стъклото. Изкачвайки стълбите. Рийо още виждаше неговото лице, пребледняло от умора и лишения.
Да, когато абстракцията свърши, той ще започне нов живот, стига да има малко късмет… Но майка му го пресрещна на вратата и му съобщи, че господин Тару не се чувствува добре. Станал сутринта, но не можал да излезе и преди малко пак си легнал. Госпожа Рийо се безпокоеше.