— Може да не е сериозно — рече докторът.
Тару лежеше проснат с цялата си дължина, тежката му глава потъваше във възглавницата, мощните му гърди се очертаваха под дебелата завивка. Имаше температура, болеше го глава. Каза на Рийо, че макар и неясни, това може би са симптоми на чума.
— Не, нищо определено още — рече Рийо, след като го прегледа.
Но Тару се измъчваше от страшна жажда. Вън в коридора докторът изказа пред майка си опасения, че това може да бъде начало на чума.
— О — възкликна тя, — как е възможно, нима сега?
И веднага предложи:
— Нека го задържим вкъщи, Бернар.
Рийо се замисли.
— Нямам право — рече той. — Но тия дни ще отворят вратите. Мисля, че това ще бъде първото нещо, което бих си позволил, ако ти не беше тук.
— Бернар — каза майката, — задръж и двама ни. Знаеш, че току-що ме ваксинираха наново.
Докторът забеляза, че и Тару е бил повторно ваксиниран, но вероятно поради умора е пропуснал последната инжекция и е забравил да вземе някои предпазни мерки.
Той влезе в кабинета си и когато се върна в стаята, Тару го видя, че носи големите серумни ампули.
— Аха, значи, това е! — каза той.
— Не, само предпазна мярка.
Вместо отговор Тару протегна ръка и изтърпя безкрайно дългата инжекция, каквато сам беше слагал на други болни.
— Ще видим довечера — каза Рийо, като го погледна в очите.
— А изолацията, Рийо?
— Съвсем не съм сигурен, че сте болен от чума.
Тару направи усилие да се усмихне.
— За пръв път виждам да инжектират някого със серум, без да последва нареждане за изолирането му.
Рийо се обърна гърбом към него:
— Ние с майка ми ще се грижим за вас. Тук ще се чувствувате по-добре.
Тару не отговори. Докторът подреждаше ампулите, чакаше го да каже нещо и тогава да се обърне. Накрая пристъпи до леглото. Болният го гледаше. Лицето му беше уморено, но сивите очи гледаха спокойно. Рийо му се усмихна.
— Опитайте се да заспите. Ще се върна след малко.
Но чу гласа на Тару и се обърна от вратата.
Болният се мъчеше да намери израз на мисълта си.
— Рийо — бавно произнесе най-сетне той, — ще трябва всичко да ми кажете, нужно ми е да го зная.
— Обещавам ви.
Едрото лице на Тару се сгърчи в усмивка.
— Благодаря. Нямам желание да умра и ще се боря. Но ако играта е загубена, искам да свърша достойно.
Рийо се наведе и му стисна рамото.
— Не — рече той. — За да стане човек светец, трябва да живее. Борете се.
През деня студът понамаля, но следобед се изля страхотен дъжд, примесен с град. Надвечер небето малко се разведри и стана по-студено. Рийо се прибра привечер. Още несъблякъл палтото си, влезе при своя приятел. Майка му седеше до леглото и плетеше. Тару сякаш не беше мръднал, но побелелите от треската устни издаваха борбата му.
— Е? — попита докторът.
Тару повдигна малко широките си рамене.
— Така е — рече той, — губя играта.
Докторът се надвеси над него. Жлезите се издуваха под пламналата кожа, гърдите кънтяха като подземна ковачница. Налице бяха симптомите и на двата вида чума. Рийо се изправи и заяви, че серумът още не е успял да прояви цялото си въздействие. Тару се опита да каже нещо, но вълната на треската удави думите в гърлото му.
След вечеря Рийо и майка му се настаниха до болния. Тази нощ борбата започваше и Рийо знаеше, че битката с ангела на чумата ще трае до зори. Едрите рамене и широкият гръден кош не бяха най-добрата защита на Тару; по-сигурни оръжия представляваха неговата кръв, бликнала преди малко под спринцовката на доктора, а в кръвта това, което е по-съкровено от душата и което никаква наука не може да извади на бял свят. А Рийо трябваше само да стои и да гледа как се бори неговият приятел. Всичко, което щеше да направи — да отвори абсцесите, да вкара укрепителни средства, беше повтарял много месеци безуспешно и беше разбрал колко е неефикасно. Единствената му грижа си оставаше да улеснява щастливата случайност, да я предизвиква, тъй като тя никак не обичаше да си прави труд да идва. А трябваше случайността да дойде. Защото пред Рийо се изправи едно ново лице на чумата, което го обърка. За лишен път тя се мъчеше да заблуди стратегиите, насочени срещу нея, появяваше се там, където не я очакваха, и изчезваше, когато я смятаха здраво укрепена. За лишен път тя се помъчи да ни смае.
Тару лежеше неподвижен и се бореше. Нито веднъж през цялата нощ той не се раздвижи и на пристъпите на болестта противопоставяше само мощната си снага и пълното си мълчание. Не продума нито дума, нито веднъж, и така посвоему даваше да се разбере, че не му е възможно вече да разсейва вниманието си, Рийо безпомощно следеше фазите на борбата в очите на своя приятел, които ту се отваряха, ту се затваряха, клепачите се стягаха и отпущаха и погледът или се втренчваше върху някой предмет, или минаваше от доктора към майка му. Всеки път, когато докторът срещнеше този поглед, Тару правеше свръхусилие да се усмихне.