По едно време от улицата се зачуха бързи стъпки. Изглежда, че някой бягаше от далечната гръмотевица, която постепенно се приближаваше и накрая изпълни простора с шуртене: дъждът отново плисна, веднага се примеси с град и затрака по тротоарите. Дългите жалейки се разлюляха вълнообразно пред прозорците. В полумрака на стаята Рийо за миг се заслуша в дъжда, после пак съсредоточи поглед върху Тару, когото нощната лампа осветяваше. Госпожа Рийо плетеше, като сегиз-тогиз вдигаше глава и внимателно поглеждаше болния. Докторът бе вече направил всичко, което можеше да се направи. Дъждът спря и в стаята, изпълнена с немия грохот на невидимата война, тишината стана по-плътна. Измъчен от безсъние, Рийо си въобразяваше, че чува някъде там, където свършваше тишината, онова меко равномерно свистене, което го преследваше през всичкото време на епидемията. Направи знак на майка си да отиде да си легне. Тя поклати отрицателно глава и очите й се изпълниха със светлина, после грижливо издърпа с куката една бримка, която беше изпуснала. Рийо стана, даде на болния да пие и пак седна.
Използувайки временното затишие на дъжда, минувачите бързаха по тротоарите. Стъпките им затихваха и се отдалечаваха. За пръв път докторът почувствува, че тази пълна със закъснели минувачи нощ, в която не се чуваха звънци на болнични коли, прилича на някогашните нощи. Тя беше освободена от чумата. И сякаш изгонена от студа, от светлините и от тълпата, чумата бе избягала от тъмните недра на града и бе намерила убежище в тази топла стая, за да извърши своето последно нападение върху отпадналото тяло на Тару. Бичът не плющеше вече над града, той свистеше тихичко в тежкия въздух на стаята. Него именно Рийо чуваше от часове насам. Чакаше го да спре и тук, и тук също чумата да признае поражението си.
Призори Рийо се наведе към майка си.
— Трябва да поспиш, за да можеш да ме смениш в осем часа. Вземи си капките, преди да легнеш.
Госпожа Рийо стана, сгъна плетивото и се приближи до леглото. От известно време Тару лежеше със затворени очи. Потта къдреше косите върху студеното му чело. Госпожа Рийо въздъхна и болният отвори очи. Видя кроткото лице, надвесено над главата си, и изпод вълните на треската пак изплува постоянната му усмивка. Но очите му тутакси се затвориха. Когато остана сам, Рийо седна в креслото на майка си. От улицата сега не идеше никакъв шум, тишината беше пълна. Сутрешният хлад започна да се усеща в стаята.
Докторът задряма, но първата кола, която мина в зори, го сепна. Той потръпна и като погледна Тару разбра, че беше настъпила кратка почивка — болният също спеше. Навън конската каруца трополеше и се отдалечаваше. Прозорците бяха още черни. Докторът се приближи до леглото и видя, че Тару го гледа с безизразни очи, сякаш не беше се опомнил от съня.
— Поспахте, нали? — попита Рийо.
— Да.
— По-леко ли дишате?
— Малко. Това показва ли нещо?
Рийо помълча и после каза:
— Не, Тару, не показва нищо. Вие познавате не по-зле от мене сутрешното подобрение.
Тару кимна.
— Благодаря ви — рече той. — Отговаряйте ми все така точно.
Рийо беше седнал на леглото до краката му. Усещаше краката на болния, източени и корави като на мъртвец. Тару дишаше учестено.
— Температурата ще се покачи, нали, Рийо? — попита той задъхано.
— Да, но по пладне ще сме наясно.
Тару затвори очи, сякаш за да събере сили. По лицето му се четеше израз на безкрайна умора. Очакваше температурата, тя вече се размърдваше някъде дълбоко в него. Отвори помътнели очи. Погледът му се избистри едва когато забеляза, че Рийо се е надвесил над него.
— Пийте — казваше му докторът.
Болният пи и отпусна глава.
— Трае дълго — продума той.
Рийо го улови под мишницата, но Тару гледаше встрани, без да реагира. И изведнъж треската бликна и го обля чак до челото, като че ли бе пробила вътрешен бент. Когато погледът му отново се върна към доктора, надвесеното над него лице го гледаше напрегнато и се мъчеше да го окуражи. Тогава Тару пак се опита да се усмихне, но усмивката не можа да премине през стиснатите челюсти и през запечатаните с белезникава пяна устни. Само върху окаменялото лице очите му още светеха с пълния блясък на смелостта.