В седем часа госпожа Рийо влезе в стаята. Докторът отиде в кабинета си, за да телефонира в болницата и да нареди да го заместят. Реши също да отложи прегледите, изпъна се за момент на канапето, но почти веднага стана н се върна при болния. Тару беше извил глава към госпожа Рийо. Гледаше малката сянка, свита на стола до него, с ръце на скута. Наблюдаваше я с такава напрегнатост, че госпожа Рийо тури пръст на устните си и стана, за да угаси нощната лампа. Но светлината проникваше зад завесите много бързо и след малко, когато лицето на болния се очерта в полумрака, госпожа Рийо видя, че той продължаваше да я гледа. Тя се наведе над него, оправи възглавницата му и докосна за миг с ръка мокрите му, сплъстени коси. Тогава чу неговия глух, далечен глас да й благодари и да й казва, че сега всичко е наред. Когато тя пак седна, Тару беше затворил очи и въпреки здраво стиснатите устни изтощеното му лице изглеждаше усмихнато.
По обед треската достигна своя връх. Дълбока кашлица разтърсваше болния и той започна да храчи кръв. Жлезите, спряха да берат. Бяха все така твърди, прилични на гайки, здраво завинтени в ставите, и Рийо разбра, че е невъзможно да ги отвори. В промеждутъците на треската и кашлицата Тару пак поглеждаше своите приятели. Но очите му започнаха да се отварят все по-рядко и светлината, която заливаше тогава неговото опустошено лице, ставаше все по-бледа. Бурята, разтърсваща конвулсивно това тяло, все по-нарядко го осветяваше със светкавици и Тару бавно завиваше към центъра на урагана. Пред Рийо стоеше вече само една безжизнена занапред маска, по която усмивката беше изчезнала. Това подобие на човек, което бе му станало така близко, потъваше пред очите му във водите на чумата, пронизано от остро копие, изгаряно от нечовешка болка, шибано от всички зли ветрове, и той беше безсилен срещу неговото крушение. Трябваше да остане на брега с празни ръце, със свито сърце, без оръжие и без подкрепа срещу бедствието и тоя път. И накрая сълзите на безсилието му попречиха да види как Тару рязко се обърна към стената и издъхна с глух стои, сякаш вътре в него някаква много важна струна се скъса. През следващата нощ нямаше вече борба, дошъл бе ред на мълчанието. И Рийо чувствуваше как в тази откъсната от целия свят стая над стъкмения вече покойник се носи онзи чуден мир, който беше се възцарил над чумавия град през оная отдавнашна нощ след нападението на градските врати. Още тогава той беше мислил за покоя, който се излъчва от леглата на умрелите. Навред същото затишие, същият тържествен интервал, същото успокоение, с което завършва всяка битка — това беше тишината на поражението. Но тишината, която обгръщаше сега неговия приятел, беше така плътна, така тясно прилепваше към тишината на улиците и на избавения от чумата град, че Рийо разбра: този път поражението е окончателно, както след война, когато самият мир се превръща в неизмеримо страдание. Докторът не знаеше дали най-сетне Тару бе намерил покой, но в тоя момент беше убеден, че за самия него никога вече няма да има покой, както няма утеха за майката, откъсната от своя син, или за човека, погребал приятеля си.
Навън се разстилаше същата мразовита нощ, студени звезди на ясно, ледено небе. В полумрака на стаята се усещаше студът, който напираше върху стъклата на прозорците, необятното бледо дихание на полярна нощ. Госпожа Рийо беше седнала в обичайната си поза до леглото и дясната й страна се осветяваше от нощната лампа. Посред стаята, далеч от светлината, в креслото си бдеше Рийо. Мисълта за жена му се появяваше, но той всеки път я прогонваше.
Преди нощта да напредне, токовете на минувачите кънтяха ясно в студената нощ.
— Погрижи ли се за всичко? — попита госпожа Рийо.
— Да, телефонирах.
И продължиха мълчаливото си бдение. Госпожа Рийо поглеждаше от време на време своя син. Когато погледите им се срещнеха, той й се усмихваше. По улиците се редуваха познатите нощни шумове. Много коли бяха се раздвижили, въпреки че нямаха още официално разрешение. Те всмукваха за миг паважа, изчезваха, пак се появяваха… Гласове, викове, затишие, конски тропот, два скърцащи на завоя трамвая, неясен глъч и отново диханието на нощта.
— Бернар!
— Какво?
— Не си ли уморен?
— Не.
Знаеше какво мисли майка му и колко го обича в тоя момент. Но знаеше също, че не е кой знае колко трудно да обичаш някого или поне любовта не е никога достатъчно силна, за да намери истинския си израз. Ето, те с майка си винаги ще се обичат мълчаливо. И тя на свой ред ще умре — или той, — без да са могли да отидат по-далеч в признанието на своята нежност един към друг. Така беше живял той и край Тару, и Тару умря тази вечер, без приятелството им да има време да бъде истински изживяно. Тару загуби играта, както сам казваше. Но какво спечели Рийо? Само това — че позна чумата и ще си спомня за нея, че позна приятелството и ще си спомня за него, че позна обичта и ще трябва един ден да си спомня за нея. Единственото, което човек печелеше в тази игра на чумата и живота, бяха познанието и споменът. Може би именно това Тару наричаше спечелване на играта!