Пак мина автомобил и госпожа Рийо се размърда в креслото си. Рийо я погледна с усмивка. Тя каза, че не е уморена и веднага добави:
— Ще трябва и ти да отидеш там в планината да си починеш.
— Непременно, мамо.
Да, ще отиде да си почине там. Защо не? Ще има още един повод за спомени. Но ако в това се състои спечелването на играта, колко трябва да е тежко да живееш само с това, което знаеш, и с това, за което си спомняш, лишен от това, в което се надяваш. Сигурно така беше живял Тару и вероятно съзнаваше колко е безплоден един живот, лишен от илюзии. Няма покой без надежда и Тару, който отричаше на човека правото да съди когото и да било, знаеше все пак, че никой не може да се въздържи да съди и че дори жертвите се превръщат понякога в палачи, затова живя във вътрешен смут и противоречие и никога не позна надеждата. Дали затова пожела да постигне светостта и потърси душевния мир в служене на хората? Рийо не знаеше, пък и това нямаше особено значение. В спомените му ще остане само образът на един човек, който улавяше здраво волана на колата му и я подкарваше, или пък това едро тяло, опънато сега без движение. Топлина от живота и образ от смъртта — значи, такова нещо било познанието.
Навярно затова доктор Рийо посрещна спокойно на сутринта съобщението за смъртта на жена си. Беше в кабинета си. Майка му дойде почти тичешком да му донесе телеграмата, после излезе да даде бакшиш на раздавача. Когато се върна, синът й държеше отворената телеграма. Тя го погледна, но той упорито наблюдаваше през прозореца възхитителното утро над пристанището.
— Бернар? — повика госпожа Рийо.
Докторът я погледна разсеяно.
— Телеграмата? — попита тя.
— Така е — призна докторът. — Преди осем дни.
Госпожа Рийо се обърна към прозореца. Докторът мълчеше. После каза на майка си да не плаче, той очаквал това, но все пак му е тежко. Говорейки така, той знаеше само, че тази нова болка не го изненадва. От месеци и особено от два дни насам продължаваше все същото страдание.
Най-сетне призори в една хубава февруарска сутрин градските врати се отвориха. Събитието бе приветствувано от населението, вестниците, радиото и съобщенията на префектурата. На разказвача остава да опише радостните часове, които настанаха след това отваряне, макар че самият той не бе в състояние да им се отдаде напълно.
Организирани бяха големи тържества за през деня и за през нощта. В същото време влаковете задимяха на гарата, а кораби, дошли от далечни морета, вече влизаха в нашето пристанище, отбелязвайки по своему, че бе настъпил ден на дългоочаквана среща за всички, които тъгуваха, че са разделени.
Не е трудно да си представим сега какво чувство изпитваха толкова много наши съграждани, живели с мъката на раздялата. През целия ден пристигащите влакове бяха не по-малко претъпкани от заминаващите. Местата бяха запазени през последните две недели и всеки трепереше да не би решението на префектурата да се отмени в последния момент. Мнозина от идващите пътници не бяха освободени съвсем от своите опасения, защото, макар да имаха обща представа за състоянието на своите близки, не знаеха нищо за съдбата на други хора и за самия град, който си представяха в страхотен вид. Но това не се отнасяше за ония, които през всичкото това време бяха горели в огъня на своята страст.
Влюбените наистина бяха в плен на своята натрапчива мисъл. Само в едно се промениха: докато през дългите месеци на тяхното изгнание искаха да тласнат времето напред, да ускорят неговия ход, сега, щом градът се показа пред очите им и влакът намали скоростта си, пожелаха всеки от последните мигове да се забави, да спре. Някакво неясно и същевременно остро съжаление за всички тези месеци, загубени за тяхната любов, ги караше несъзнателно да искат едни вид обезщетение — радостните минути да текат два пъти по-бавно от минутите на очакването. А другите пък, които ги чакаха в някоя стая или на перона на гарата, като Рамбер например, чиято жена, предупредена още преди няколко седмици, беше направила всичко необходимо, за да пристигне, изживяваха същото нетърпение и същия душевен смут. Рамбер с трепет очакваше да съпостави своята любов и своята нежност, превърнали се през чумавите месеци в нещо абстрактно, със съществото от плът и кръв, което през всичкото време беше негова опора.