Би желал да бъде пак същият като в началото на епидемията, когато искаше с един скок да избяга вън от града и да се хвърли в прегръдките на любимата. Но знаеше, че това не може вече да стане. Настъпила беше промяна, чумата предизвика у него раздвоение, което той с всички сили се мъчеше да отрече, но което продължаваше да чувствува като глуха тревога. В известно отношение му се струваше, че чумата беше свършила прекалено рязко и той не беше възвърнал още самообладанието си. Щастието пристигаше с пълна пара, радостното събитие изпреварваше чакането. Рамбер разбираше, че всичко ще му бъде върнато наведнъж и че радостта е обгаряне, което не носи наслада.
Впрочем всички, повече или по-малко, бяха като него, затова казаното ще се отнася и за останалите. На перона на гарата, където техният личен живот щеше наново да започне, те още се чувствуваха като общност, разменяха си погледи и усмивки. Но щом се появи пушекът на влака, пороят на неясната зашеметяваща радост за миг угаси чувството на изгнаничеството. Влакът спря, нескончаемо дългата раздяла, в повечето случаи започната на същия този перон, свърши изведнъж в момента, когато ръцете с ликуваща алчност обгърнаха телата, чиято жива форма бяха забравили. И Рамбер няма време да разгледа тичащата към него жена, защото тя вече се хвърляше на гърдите му. Държеше я здраво, притискаше главата, от която виждаше само любимите коси, и оставяше сълзите си да текат, без да съзнава от щастие ли са или от премного сдържаната мъка, но знаеше, че тези сълзи ще му попречат да види дали сгушеното на рамото му лице е бленуваното или, напротив, лице на непозната. По-късно щеше да узнае основателно ли е подозрението му. За момента искаше да бъде като всички наоколо, които сякаш вярваха, че чумата може да дойде и да си отиде, без да промени човешките сърца.
Всички си тръгнаха за вкъщи, притиснати един до друг, слепи за останалия свят, наглед възтържествували над чумата, безгрижни към всяко нещастие и към ония, които пристигнаха със същия влак и като не намериха никого, готвеха се да получат у дома си потвърждение на своите зародени от продължителното мълчание страхове. За такива хора, чиято мъка беше още съвсем остра, както и за ония, които в момента се отдаваха на скръбните си спомени за починалия близък, работите стояха другояче, при тях чувството за раздяла достигаше своя връх. За тези майки, съпруги, влюбени, загубили всяка радост заедно със захвърления в някой незнаен гроб или превърнат в купчина пепел скъп покойник, чумата продължаваше.
Но кой мислеше за тия самотници? Към обед слънцето надви студените ветрове, които от сутринта се бореха из въздуха, и заизлива пад града непрекъснати потоци от застинала светлина. Времето сякаш спря. Оръдията на укрепленията горе на хълма гърмяха безспир в неподвижното небе. Целият град се втурна навън да отпразнува този напрегнат миг, когато времето на страданието свършва, а времето на забравата още не беше започнало.
По всички площади танцуваха. Само за един ден движението из града значително нарасна и многобройните автомобили мъчно си пробиваха път из претъпканите улици. През целия следобед църковните камбани биеха с всичка сила. Техният звън изпълваше златистосиния простор. В църквите наистина се отслужваха благодарствени молебени, но в същото време увеселителните заведения бяха препълнени и в пивниците се поднасяха последните количества алкохол, без да се държи сметка за утрешния ден. Пред тезгяха на всяко кафене се трупаше тълпа от възбудени хора, а между тях влюбените двойки се прегръщаха, без да се стесняват, че правят зрелище. Всички викаха и се смееха. Запасът от живот, трупан през месеците, когато душите едва мъждукаха, сега се пилееше тъй, сякаш в този ден всеки се раждаше повторно. На другия ден щеше да започне животът с присъщата му предпазливост. За момента хората със съвсем различен произход се прегръщаха и побратимяваха. Равенството, което присъствието на смъртта не осъществи докрай, бе постигнато за по-малко от няколко часа от радостта от избавлението.
Но тази банална излиятелност не даваше израз на всичко и ония, които надвечер изпълваха улиците заедно с Рамбер, често зад спокойното си държане прикриваха по-изтънчените радости. Много двойки и цели семейства наистина имаха вид на хора, които мирно се разхождат. В действителност повечето от тях правеха поклонения по местата, където бяха страдали. Искаха да покажат на новодошлите явните и скрити следи на чумата, останките от нейната история. Някои се ограничаваха с ролята на водачи, на много изстрадали съвременници на чумата, и говореха за преживяната опасност, без да споменават за страха. Такива удоволствия бяха безобидни. Но имаше случаи на по-вълнуващи маршрути, когато някой влюбен, поддал се на сладостно-болезнени спомени, казваше на своята любима: „Ето, на това място веднъж те пожелах, но те нямаше.“ Тия туристи на страстта си личаха: сред общата врява бяха като малки тихи островчета, изпълнени с шепот и нежни признания. По-добре от уличните оркестри ни караха да почувствуваме истинското избавление. Вървяха като опиянени сред шумната навалица, притискаха се плътно, пестейки думите си, и с целия триумф, и с цялата несправедливост на щастието си потвърждаваха, че чумата е отминала и ужасът е изживян.