Те преспокойно отричаха въпреки всяка очевидност, че сме живели в този безумен свят, където убийството на човека бе станало такова всекидневие, както изтребването на мухите, че добре сме опознали дивата жестокост, пресметнатата лудост, затвора, който ни даваше ужасна свобода за всичко извън настоящето, миризмата на смърт, стъписваща всеки неумъртвен от нея; те отричаха най-сетне, че ние сме били онзи зашеметен народ, част от който всеки ден пълнеше гърлото на пещите и се изпаряваше във вид на мазен дим, а друга част, окована във веригите на безсилието и страха, очакваше своя ред.
Ето тия неща се набиваха в очите на доктор Рийо, когато късно следобед сред камбанен звън, оръдейни изстрели, музики и оглушителни викове той се запъти към предградията. Неговата работа продължаваше, при болните нямаше отпуск. В меката нежна светлина, обляла града, се носеха старите познати миризми на скара и на мастика. Докторът виждаше край себе си ухилени лица, обърнати нагоре, виждаше как мъже и жени с пламнали, отмалели тела се вкопчват един в друг и викат от желание. Да, чумата бе заминала заедно с ужаса и сплетените ръце на хората наистина показваха, че тя е била раздяла и изгнаничество в най-дълбокия смисъл на думата.
За първи път Рийо можа да намери име на тая роднинска прилика, която беше забелязвал през тия месеци по лицата на всички минувачи. Достатъчно беше сега да се поогледа наоколо. Издържали до края всичката мизерия и всичките лишения на чумата, тия хора в края на краищата се бяха костюмирали за ролята, която играеха отдавна, ролята на емигранти, чието лице първо, а сега и дрехите говореха за отсъствието и за далечна родина. Откакто чумата затвори градските врати, те не познаваха друг живот освен живота в раздяла, далеч от онази човешка топлина, която ни кара да забравяме несгодите. По всички краища на града тези мъже и тези жени бяха жадували, кой повече, кой по-малко, за това събиране, което не беше за всички от едно и също естество, но беше еднакво невъзможно за всички. Повечето от тях бяха призовавали с всичките си сили отсъствуващия, близостта на тялото му, обичта или навика. Някои, без да съзнават, страдаха, че са лишени от човешка дружба, че не са в състояние да се свържат с хората чрез обикновените средства за изява на приятелство — писма, влакове, кораби. Други, по-малобройни, като Тару може би, бяха се стремили да се слеят с нещо, но какво, сами не можеха да определят, обаче то им изглеждаше единственото желано благо. И по липса на друго име наричаха го понякога мир.
Рийо продължаваше да върви. Колкото повече напредваше, толкова тълпата край него растеше, врявата се усилваше и на него му се струваше, че предградията, за където беше се запътил, се отдалечават. Малко по малко той се сливаше с това огромно ревящо тяло, чийто крясък все по-добре разбираше, защото беше до известна степен и негов крясък. Да, всички бяха страдали заедно както физически, така и душевно от непоносимо безделие, от неизлечимо изгнание и от неутолима жажда. Някога, докато растяха купчинките мъртъвци, докато се разнасяха звънчетата на болничните коли и предупрежденията на онова нещо, което е прието да се нарича съдба, докато се чуваше упоритото тъпчене на страха и ужасното бунтуване на сърцата, един силен ропот безспир се носеше и зовеше тревожно тия изплашени същества, казвайки, че трябва да намерят истинското си отечество. За всички тях истинското отечество се намираше извън стените на този задушен град. То беше сред уханните храсти по хълмовете, при морето, в свободните страни и в любовта. Към това именно отечество, към щастието искаха те да се върнат и на всичко останало с погнуса да обърнат гръб.