Рийо обаче не разбираше смисъла на това изгнание и на този копнеж за събиране. Все така притискан от всички страни и задяван, той се добра полека-лека до по-тихи улици, като продължаваше да мисли, че не е важно дали тези неща имат смисъл, или не, но трябваше да се види само как е отговорено на човешката надежда.
Той знаеше вече как е отговорено и го долавяше по-ясно в първите, почти пусти улици на предградието. Обикновените скромни хора, които имаха само едно желание — да се приберат отново в своето любовно гнездо, биваха понякога възнаградени. Разбира се, някои от тях скитаха из града самотни, загубили любимото същество.
Блазе също на ония, чиято раздяла не беше двойна, защото имаше такива, неуспели преди епидемията да изградят изведнъж любовта си, мъчили се слепешката дълги години да постигнат някакво разбирателство, но всичко това бе свършило с печата на вечния съюз между съпрузи врагове. Такива като самия Рийо бяха имали лекомислието да разчитат на времето: сега бяха разделени завинаги. Но имаше и други като Рамбер, когото докторът тази сутрин изпрати с думите: „Бъдете смел, сега именно трябва да излезете прав.“ Те без колебание бяха намерили отсъствуващия, когото смятаха за загубен. За известно време поне щяха да бъдат щастливи. Знаеха вече, че ако има нещо на тоя свят, което човек винаги желае, а само понякога постига, то е човешката нежност.
За всички ония обаче, които се стремяха към нещо, стоящо над човека, но сами не можеха да си го представят, нямаше отговор. Тару, изглежда, бе стигнал до този трудно постижим душевен покой, за който говореше, но го постигна едва в смъртта, когато вече не можеше да му послужи за нищо. Ако други, напротив, които Рийо виждаше по праговете на къщите при светлината на гаснещия ден, притиснати силно и загледани очаровано един в друг, бяха получили, каквото искаха, то беше затова, защото бяха пожелали единственото нещо, зависещо от тях. И преди да свърне в улицата, където живееха Гран и Котар, Рийо помисли, че е справедливо поне от време на време радостта да възнаграждава ония, които се задоволяват само с човека и с неговата бедна и жалка любов.
Този летопис е към своя край. Време е доктор Рийо да признае, че той е авторът. Но преди да разкаже последните събития, би искал да обясни своята намеса и да накара читателите да разберат, че се е старал да поддържа тона на безпристрастен свидетел. През всичкото време, докато чумата траеше, неговата професия му даваше възможност да се среща с мнозина от своите съграждани и да изслушва техните жалби. Можеше следователно лесно да докладва видяното и чутото. Мъчеше се да го прави с необходимата скромност. Общо взето, той се постара да не говори за неща, които не можа сам да види, да не придава на другарите си по нещастие мисли, които те не са били заставени да изкажат, и да използува само текстове, попаднали случайно или поради някакво нещастие в ръцете му. Когато го повикаха да свидетелствува по повод едно престъпление, той прояви известна сдържаност, както подобава на един добронамерен свидетел. Но в същото време съгласно повелята на своето честно сърце смело застана на страната на жертвата и пожела да се присъедини към хората, своите съграждани, в единствените им общи изживявания — любовта, страданието и изгнанието. По този начин не остана тревога, която да не сподели със своите съграждани, нито едно положение, което да не беше и негово.
Като верен свидетел, той излагаше най-вече действията, документите и слуховете. Но своите лични чувства, очакването, изпитанията, тези неща премълчаваше. Ако въпреки това си послужи с тях, то беше само за да разбере или да накара другите да разберат неговите съграждани и да придаде колкото може по-определена форма на неясните чувства, които те през повечето време изживяваха. Всъщност това разумно усилие не му струваше кой знае колко. Когато се изкушаваше да изкаже своята болка и да смеси гласа си с хилядите гласове на жертвите, спираше го мисълта, че всяко негово страдание е в същото време и чуждо страдание и че в един свят, където толкова често човек е сам със своята болка, това представлява предимство. Нямаше никакво съмнение, че той трябва да говори от името на всички.
Имаше един обаче, от чието име доктор Рийо не можеше да говори. Това беше човекът, за когото Тару се изрази един ден пред Рийо така: „Единственото му истинско престъпление е, че в душата си е одобрявал онова нещо, което причиняваше смърт на децата и на хората. Останалото разбирам, но това съм принуден да му простя.“ Правилно е този летопис да свърши с него, с човека, чието сърце беше невежо, сиреч самотно.
Когато напусна широките, изпълнени с празничен шум улици и понечи да влезе в улицата на Гран и Котар, пред доктор Рийо се изпречи кордон от полицаи. Той не очакваше такова нещо. Долитащата глъчка на празника правеше квартала да изглежда тих и той си представяше, че в него няма хора. Показа картата си.