Александра Маринина
Чужда маска
Настя Каменская #11
Първа глава
Настя Каменская беше потънала до уши в работа и недоволно се намръщи, когато телефонът иззвъня.
— Ася, телевизорът ти включен ли е? — дочу в слушалката гласа на съпруга си.
Алексей през тази седмица живееше при родителите си в Жуковское. В института, в който работеше, беше започнал отчетният период й той по цели дни прекарваше в лабораторията си, а от дома на родителите му до института пътят не беше повече от десет минути умерено ходене.
— Не, работя — отвърна Настя. — Какво има по телевизията?
— По РТР върви много забавно предаване как при вас, в милицията, се нарушават правата на гражданите. Погледай го, ще изпиташ удоволствие.
— Какво ти удоволствие — въздъхна тя. — Сигурно пак ни подритват отзад с кални ботуши.
— Подритват ви — през смях се съгласи Алексей, — но вашите се съпротивляват с всички сили. Включи апарата, няма да съжаляваш. Там твоят приятел Заточни се сражава с тях.
Настя се втурна към телевизора. Да, действително на екрана се появи познатото изпито лице на Иван Алексеевич Заточни — един от шефовете на Управлението за борба с организираната престъпност. Настя за пръв път виждаше генерала в униформа и не можеше да не признае, че в отлично стоящия на възсухото му, жилаво тяло кител Заточни изглеждаше доста, по-ефектно, отколкото в яке или анцуг — неговите постоянни одеяния по време на срещите им.
Противник на генерала в този телевизионен дебат беше някакво невзрачно мъжле с огромни очила, които непрекъснато се смъкваха до самия връхна дългия му костелив нос.
„Към мен постоянно се обръщат граждани — нареждаше мъжлето — с жалби, че в милицията грубо се нарушават правата им, в това число и правото им на телесна неприкосновеност…“
На екрана се появи надпис: Николай Поташов — правозащитник.
„Преведено на руски език — продължаваше Поташов, — тези хора се оплакват, че в милицията ги бият и се опитват чрез измама да ги принудят да се признаят виновни за нещо, което те не са извършили. На вас, Иван Алексеевич, известни ли ви са такива факти или това, което говоря, ви изненадва?“
„Да допуснем, че са ми известни и други факти — подсмихна се Заточни. — А на вас, уважаеми господин Поташов, известно ли ви е, че работниците от милицията понякога се оказват крадци, грабители, изнасилвачи и убийци? Ние, ако си спомняте, веднъж вече преживяхме епоха на вътрешен министър, който считаше, че щом в милицията попадат негодници и мръсници, то тя като цяло е лоша и е необходимо незабавно да бъде обновена поголовно. А какво се получи от това помните ли? В нашата система нахлуха партийни и комсомолски кадри, които въобще нищо не разбираха от работата ни, но затова пък — както предполагаше тогавашната идеологическа доктрина — всички до един бяха честни и порядъчни. Наистина, много скоро се оказа, че те в аспекта честност ни най-малко не се отличават от всички останали милиционери, а да работят не умеят и в резултат на това работата по разкриването на престъпленията и тяхното предотвратяване се оказа ялова. Искам да кажа, че мнозинството от работниците на милицията са точно такива, каквото е и населението като цяло. В нашата система сътрудниците не падат от небето и не се излюпват в инкубатори. Те са родени и са израсли в наша среда, така че защо трябва да бъдат по-добри от всички нас?“
„Е, това ваше изявление не издържа на никаква критика — плесна с ръце правозащитникът Поташов. — Защо й е на държавата такава милиция, която по нищо не се различава от основната маса на населението? Целият смисъл на вашата система се състои в това, че в нея трябва да влизат най-добрите, за да се борят с най-лошите. Това е принципът, върху който се гради която и да било правозащитна система в която и да е държава.“
„А как възнамерявате да различите най-добрите от най-лошите? — иронично се поинтересува генералът. — Да не би да е написано на челата им?“
„Трябва да има строг подбор и абсолютна непримиримост дори и към най-малките отклонения, да не говорим пък за служебните нарушения — твърдо заяви Поташов. — Само така вие ще успеете да очистите своите редици от негодниците, които издевателстват над гражданите.“
„Добре, Николай Григориевич, така и ще направим. Утре ще окрадат жилището ви, вие ще позвъните в служба «02», а оттам никой няма да ви отговори — ние сме уволнили всички момичета, защото те или закъсняват за работа, или не говорят достатъчно учтиво с гражданите, или правят административни нарушения, като например да не спазват правилата за движението по пътищата. Тогава вие ще телефонирате в своето районно управление на милицията и оттам ще ви отговорят, че всички следователи са уволнени и няма кого да изпратят. Останал е само дежурният, защото все пак някой трябва да седи до телефона. И как мислите, лесно ли ще ни бъде да си намерим нови сътрудници? Умни, образовани, вежливи, професионално грамотни и неподкупни. Умните и образовани юристи отдавна се разбягаха по разни фирми и служби за охрана. За тях нашата милиционерска заплата… пфу, даже ме е срам да го кажа.“