В момента на убийството на Красавчиков не е имало много народ, но затова сред присъстващите е бил един долу-горе опитен охранител, при когото рефлексът „да се извика милиция“ е бил отработен напълно прилично, затова може да се смята, че съдбоносният изстрел е бил произведен в интервала между два и четиридесет и пет и два и петдесет. Ако се предположи, че Досюков е отпътувал в два часа, от къщи и приблизително в два и двадесет е пристигнал пред нощния ресторант, то напълно би могло да се допусне, че му се е наложило да чака половин час, докато се появи Красавчиков. Това е нормално, още повече че Досюков се е познавал добре с потърпевшия и е знаел навиците му, в частност кога приблизително излиза от нощните ресторанти. Вероятно Красавчиков обикновено го е правел от два и половина до три и всъщност именно с това може да се обясни фактът, че разгневеният и кипящ от ревност Евгений не е хукнал веднага да се разправя с нахалника, а търпеливо е чакал до два часа след полунощ. Така че, ако се допусне, че Игор Тихоненко по някакви неизвестни засега съображения не говори истината и през тази нощ не е виждал Евгений Досюков, то как би могъл толкова точно да улучи времето? Ако беше казал друго време, малко по-късно — например не два часа, а два и двадесет — би възникнало съмнение как така този убиец Досюков толкова прецизно е разчел всичко, че да се появи пред ресторанта точно на минутата, когато от него излиза Красавчиков. А пък ако Тихоненко беше казал, че това е станало в два и четиридесет и пет, цялото обвинение рухваше като картонена кула. Защото Досюков не би могъл да пристигне до „Лада“ за три минути. При никакви условия.
Но така или иначе, Игор Тихоненко упорито посочваше едно и също време — от два без пет до два — и никакви уловки на опитния Стасов не го накараха да се поколебае. Тихоненко не лъжеше.
Дванадесета глава
През деня в ресторанта беше многолюдно, но не и шумно. По обяд клиентите бяха делови хора и разговорите по масите също бяха делови.
За срещата си със Светлана Нугзар Бокучава си бе избрал масичка в ъгъла, където беше по-тихо, по-уютно и по-интимно. Ако нещата тръгнеха според замисъла му, то значи бе време да започне да атакува младата вдовица, време бе да направи първите крачки към завладяването й заедно с неиздадените ръкописи на талантливия й съпруг и с всичките авторски права. Нугзар беше сигурен, че всичко е разчел правилно, но все пак го гризеше леко безпокойство. Да се срещнат бе предложила Светлана, а това означаваше, че нещо се е случило. Само дано не бе нещо фатално!
Видя я отдалеч — още щом прекрачи в залата. Малка, слабичка, некрасива, но невероятно елегантна, привличаща към себе си мъжките погледи и буквално завихряща вълни на сексуална загадъчност. Нугзар бе принуден да признае, че Светлана Параскевич се отнася към онзи тип жени, които могат да си позволят да бъдат колкото си искат некрасиви, защото така или иначе никой не забелязва външността им. Такива жени въобще не ги виждат и не ги разглеждат, тях ги чувстват, усещат ги, мъжете биват обсебвани от тях, биват очаровани.
Тя кимна на Нугзар, но не му протегна ръка, макар той вече да беше готов да притисне устни към върховете на пръстите й в знак на почтително възхищение.
— Добър ден.
Светлана седна, без да изчака едрият, възпълен Бокучава да заобиколи масата и да й придържи стола. Менюто беше на масата и тя веднага заби поглед в него, прелиствайки страниците. Направи избора си бързо, но Бокучава си отбеляза, че бе подбрала най-скъпите ястия. Интересно какво ли означаваше това? Охарчваше го, за да му се надсмее? Или да го провери колко е стиснат? Или просто се прави на аристократка, привикнала да получава най-доброто, а следователно и най-скъпото?