— Боже мой, Константин Михайлович — плесна с ръце Настя, — откога започнахте да се боите от журналистите и да им обръщате внимание? Та вие не давате за тях пукнат грош.
— Не давам — потвърди Олшански. — Но аз имам началници, и то в количество, далеч превишаващо моята поносимост. И именно те много сериозно се отнасят към пресата, особено ако журналистите пишат, че следствието нещо не знае или не е обърнало внимание на нещо. Затова аз издавам постановление за провеждане на филологическа експертиза, а вие, скъпи мои, си плюете на петите и ръцете и хуквайте да търсите всички медицински картони на Исиченко и Параскевич — от раждането им до последните им дни. Намерете ми хора от обкръжението на Исиченко, които за забелязвали странности в поведението й. Намерете хората, с които през последните дни преди гибелта си е общувал Параскевич, и ги разпитайте не е ли бил необичайно потиснат, не е ли изказвал намерение да прекрати безсмисленото си съществувание и така нататък. Сами знаете какво да търсите, не сте малки, я. Ще започнем да събираме материали за посмъртна експертиза на психическото им здраве. Щом откриете картон — веднага бегом при мен за разрешение да бъде иззет. Знам, че Анастасия е сериозно момиче и от всичко се страхува, но ти, Коротков, се ровиш, без да ти пука, и като намериш улика, веднага я грабваш, а аз после си блъскам главата как да я прикрепя към делото, така че адвокатът после да не ми размахва пръст.
Коротков измърмори нещо под носа си и хвърли бърз поглед на Настя. И двамата добре разбираха намека на следователя. Преди не повече от три месеца Настя бе направила идиотска грешка, откривайки в бюрото на заподозрян дневника на потърпевшата. Тя бе бръкнала в бюрото, без да я види никой, тоест в нарушение на всички правила, процесуални норми и служебни инструкции, а след това се бе наложило да се измъкват от тази ситуация по някакви „циркаджийски“ начини. Но Константин Михайлович Олшански не искаше да прави забележка на Настя, затова бе решил да напомни за необходимостта от спазването на процедурните правила, избирайки Коротков за своя мишена.
Излязоха от сградата, където се помещаваше градската прокуратура, и веднага се отправиха към най-близкото кафене. Юра беше хронично гладен, а на Настя не й се ядеше нищо, но затова пък много й се искаше да изпие едно горещо и силно кафе. Общият вид на кафенето — както отвън, така и отвътре — не внушаваше особено доверие, тъй като доста напомняше на закусвалня от съветския период, когато правеха кафето като отровно сладка светлобежова помия и го разливаха от огромни баки. Настя се озърна и забеляза едно голобрадо момче, което миеше чашите в мивката. След като хвърли поглед на ценоразписа и установи, че „черното кафе“ в това заведение е оценено на хиляда и четиристотин рубли, тя се приближи до момчето и му подаде банкнота от пет хиляди.
— Млади господине — каза му съвсем сериозно, — вижте ме добре. Аз съм уморена и измъчена от тежка работа болна жена. Направете ми, ако обичате, чашка човешко кафе. Само една чашка, но да е както трябва. Все едно че го правите за себе си. Става ли?
Момъкът я огря с белозъба усмивка, с бързи движения си изтри ръцете и мушна банкнотата в джоба си.
— Ще останете доволна, мадам — подхвърли през рамо, устремявайки се към тъмните дълбини на заведението за обществено хранене.
Коротков не беше толкова капризен. Той си взе два екземпляра от нещо, именуващо се „хамбургер“, сметана, кифличка с мармалад и две чаши от някаква напитка, състояща се от концентрат и огромно количество вода. Настя стоеше до него, стараейки се да не гледа хамбургерите, при чийто вид й прилошаваше.
— Ти съвсем нищо ли няма да хапнеш? — учуди се Юра. — Не си ли гладна?
— Не. Предпочитам да потърпя. Днес най-сетне Льошка ще си дойде и ще приготви нормална вечеря.
— Щастливка — завистливо въздъхна той. — Върви им на някои със съпрузи.
— Трябва да избираш, без да бързаш, това е цялата тайна. С Льошка се познавам от двадесет години, а се омъжих за него едва миналата година. А ти от колко време познаваше твоята Ляля, преди да се ожените?
— От четири месеца.
— Ами ходи си тогава гладен, щом си такъв бързак.
— Ходя си — унило кимна Коротков. — Мамка му, само каква отврат са натъпкали тук! Не може да се яде.
— Не го яж. Вземи си нещо друго — посъветва го Настя, като едва сдържаше смеха си.